Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 170

— Виждам го.

— Това е Сергиев от Башкирия. Работи с петролни продукти и поддържа тесни връзки с „Централная“. А онзи дебелия на масата зад него виждаш ли го? До него е високата дама с червена коса. Това е Барзов. Московчанин, втори след шефа в синдиката „Люберски“. Бръснатата глава до него е Феликс, член на „Солнцерски“. Оттатък ринга има един дребен тип с големи очила и бастун…

— Виждам го.

— Това е Улман от Одеса. А последният е… Къде изчезна, по дяволите? А, ето го там — онзи големият, с червеникавата коса, дето е с гръб към нас. Това е Антонов, шефът на „Долгопрудники“.

— Каква е целта на това събиране? — присви очи Стефани.

— Тези типове имат две неща, които ги свързват…

— Извън болестното състояние, което ги тласка към тези кървави зрелища?

— Първо: всеки човек със здрав разум би ги нарекъл престъпници.

— Така ли? — иронично подхвърли Стефани. — Никога нямаше да се досетя.

— И второ: те всички са Коба…

В клетката се появи някакъв прислужник и започна да попива кръвта от брезента, очевидно подготвяйки ринга за следващия бой. Усилията му не даваха видим резултат.

— Всички са Коба?! — смаяно попита Стефани.

— Всеки един от тях е използвал този псевдоним. Имат навика да прибягват до няколко имена едновременно.

— И ти ме доведе тук само за да ми го кажеш?

— Да ти покажа всичко това. За да го разбереш.

— Какво да разбера?

— Че си губиш времето. Няма да откриеш онзи Коба, когото търсиш, освен ако той не реши да се появи сам. Истинският Коба е легенда, мит.

Точно като Петра Ройтер.

— А Ватукин? Той бил ли е някога Коба?

— Не.

Стефани не беше сигурна дали почувства облекчение, несигурност или открито недоверие.

19.

Часът е пет и половина сутринта. Стоя до прозореца в дневната на Костя и гледам навън, към Кутузовския проспект. Учудена съм от тишината и спокойствието. Облечена съм само в тънка нощница, но ми е топло. Въпреки снега, който се сипе навън, само на няколко сантиметра от стъклото. Толкова по въпроса за предпазните мерки. Прекарвайки нощта заедно, ние просто ги зачеркнахме. А идването ни тук беше резултат от един абсолютно глупав импулс. Истинска „декларация за намерения“. Защото тук не става въпрос само за една номадска връзка. Тук става въпрос за нещо по-дълбоко и по-сериозно. И двамата знаем това, макар че не говорим по този въпрос.

Апартаментът му е по-малък от този в Манхатън и далеч от неговите удобства. Една спалня, миниатюрна кухничка, баня и тази дневна. Тъмнозеленият килим изглежда поне тридесетгодишен, също като тапетите на цветя, които са избелели на ивици, според подлепването. Обзавеждането се състои от евтина масичка за кафе, неудобен диван, който плаче за претапициране, малък телевизор „Самсунг“. От тавана виси крушка с оплют от мухите емайлиран сенник. До креслото в ъгъла има казионен лампион.

Това място е спартанско, усеща се липсата на обич към него. Нищо не насочва към личните качества на собственика. Но същото излъчва и луксозният му апартамент в Горен Ийст Сайд. Както апартаментчето на Олд Корт Плейс не говори нищо за мен. Повечето жилища отразяват нещо от характера на хората, които ги обитават. Но това не се отнася за жилищата, в които живеем ние с Костя — те са по-скоро нещо като дрехите, които обличаме, и имат предназначението да крият истинската ни същност, а не да я излагат на показ.