Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 174

— Тогава защо?

— Защото не ми казваш нищо — отвърна отчаяно тя. — А аз искам да знам, трябва да знам!

Това обаче беше лъжа. Комаров беше прав — всичко е въпрос на доверие. Или по-скоро — на липсата на доверие. Тя имаше силното желание да му се довери, но не беше в състояние да го стори. Беше длъжна да се погрижи за себе си, а това в момента я караше да се чувства евтина и омърсена.

Непознат мъж се появи на вратата в дъното на помещението. Беше висок колкото Стефани, но по-слаб. Имаше мургава кожа, прошарена коса и смешно тъничко вратле, което стърчеше от отворената яка на ризата. Над нея беше облякъл пуловер с остро деколте и сиво сако, което му беше очевидно голямо.

Комаров поклати глава — повече тъжно, отколкото с гняв, после рече:

— Мохамед Саеф, управителят на това място.

В следващия момент вече го нямаше. Стефани искаше да каже нещо — да се извини, да помоли за прошка, но остро усети неловкост.

Саеф я разведе из останалата част от приземния етаж: трапезария, зле оборудвана кухня и лекарски кабинет без никакви консумативи. Децата бяха в час. Стефани и Саеф ги наблюдаваха през остъклената врата на класната стая. Бледи и недохранени, всички те бяха с бръснати глави.

— Въшки — поясни Саеф. — Бръсначът и дезинфектантите са най-евтиното средство против тях.

На горния етаж бяха спалните: дълги, студени и голи помещения с подредени нарове край стените. Влажни дюшеци, сиви чаршафи от дрипава материя, одеяла, надупчени като швейцарско сирене. Между наровете бяха поставени евтини дървени шкафчета. Повечето от тях бяха без врати, а половината — и без лавици. В общата умивалня действаха само две от шестте чешми. Останалите четири дори не бяха свързани. От единствения душ капеше вода, във въздуха се носеше миризмата на подгизнала мазилка. Прозорецът беше станал непрозрачен от обледеняването.

Саеф предложи кафе и двамата поеха по задното стълбище към приземния етаж.

— Това място…

— Това място е дом за сираци, някогашна собственост на държавата. Построен е преди тридесет години.

— Той какво общо има с него?

— Как какво? — изненадано се обърна Саеф. — Сега домът е негов.

— Нали казахте, че е собственост на държавата?

— Беше… Сама виждате какво означава това.

Влязоха в кухнята и Саеф сложи чайника върху една от газовите горелки на печката. Стефани погледна през прозореца. Синият мерцедес на Комаров беше изчезнал. Направи се, че изобщо не й пука от този факт и се обърна към слабичкия мъж.

— Казвате, че това място е негово… Купил ли го е?

Саеф се усмихна. Оказа се, че в устата му липсват поне една трета от нормалното количество зъби. А тези, които все още бяха там, имаха тъмнокафяв цвят.

— Почти му платиха, за да го вземе. Също като другите…

— Другите?

— Този е шестият. Трети в Москва…

— Костя е собственик на шест детски дома?!

— Да.

— И всички са като този?

— Не, разбира се — обидено отвърна Стеф. — В началото — може би. Но не и след това. Не и след подобренията. Все още не сме започнали тук, но скоро и това ще стане. Тогава децата ще имат по-прилични дрехи, по-добра храна, отопление, истинска медицинска помощ. А вероятно и телевизор, който ще работи. С горещата вода ще върви и сапун, разбира се.