Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 173

Стефани стигна до портала. Над него висеше ръждясала табела с надпис „Дом за безпризорни деца №23“. Огледа се, но не забеляза признаци на живот. Мина покрай две детски пързалки, редом с които се поклащаше люлка със счупена седалка. Прозорците на приземния етаж на сградата бяха защитени от метални решетки. Тя пъхна ръка между тях и потърка с длан мръсното стъкло. Вътрешността на стаята беше гола и мрачна. Върху циментовия под бяха подредени три дълги маси с пейки от двете им страни. Изправи се и тръгна по следите, които Комаров беше оставил в снега. Те свършваха пред врата в задната част на сградата, обшита с метални листове. Протегна ръка и натисна бравата.

Пред очите й се разкри празен коридор без осветление, гол циментов под и боядисани в кремаво стени. Под вратата в дъното се прокрадваше ивица светлина, до слуха й достигнаха приглушени гласове. Във въздуха се носеше острата миризма на дезинфекционен разтвор. Пръстите й механично стиснаха ръкохватката на зига, но тя устоя на изкушението да извади оръжието си. Тук също беше студено и дъхът й се превръщаше в пара. Тръгна напред и стигна до открехнатата врата на някаква канцелария. В процепа се виждаше част от бюро, въртящ се стол с облегалки за ръцете, някакъв списък на стената, в който фигурираха 40–50 имена. Транзисторът върху високата кантонерка за документи дънеше някакви руски хитове. На бюрото имаше чаша с чай, над която се извиваше пара. В съседство клюмаше стара настолна лампа.

Светлината в дъното на коридора идваше от по-голяма стая. Вероятно класна стая или заседателна зала. Край една от стените бяха струпани пет купчини пластмасови столове, на стойката в ъгъла се крепеше стар телевизор, а в другия — дървена закачалка. Три дълги маси бяха залепени за насрещната стена, но деца нямаше. Над масите висяха стари плакати: деца тичат надолу по зелен хълм, момиче се залива от смях, делфин скача във въздуха, безбрежна пшеничена нива се люшка като океан под напора на вятъра и ослепителното лятно слънце. В дъното имаше големи квадратни прозорци, които гледаха към някакво игрище. Комаров се беше изправил пред един от тях, с гръб към вратата.

— Намери ли това, което търсиш? — попита, без да се обръща той.

Тя не помръдна. В душата й кипеше гняв — както винаги, първата й реакция на срама.

— Не знаеш какво направи, като дойде тук…

Той се обърна, а тя откри, че й е трудно да го гледа в очите.

— Мислех, че мога да ти имам доверие.

— Можеш — прошепна тя.

— Какво правиш тук?

— Следя те — разпери ръце тя.

Продължаваха да стоят в двата противоположни края на класната стая.

— Защо?

— За да разбера къде ходиш, с кого се срещаш.

— Защо?

Тя не намери сили да отговори.

— Защо, Петра? Нима съм се превърнал в мишена?

— Не! — извика тя. Веднага след това усети, че отрицанието бе прекалено бързо и прекалено категорично. — Не си мишена, повярвай ми! Никога не бих могла да направя подобно нещо!