Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 168

Едва сега идентифицира миризмата, която я беше ударила в носа при влизането. Кръв. Влажният и топъл въздух в залата беше наситен с миризмата на кръв. Като Петра тя беше виждала далеч по-кървави гледки, но не беше допускала, че ще се сблъска с нещо толкова примитивно. Това тук беше колизеум, в който гладиаторите бяха приветствани от пияната тълпа. Очите й пробягаха по лицата на зрителите. Не след дълго го откри. Комаров седеше на една маса с Ватукин, Наталия и още половин дузина мъже и жени. Точно както й беше казал.

Гигантът на ринга замахна, юмрукът му потъна в корема на противника му със страшна сила. Стефани чу смразяващия тътен, въпреки рева на тълпата. Сякаш се спука балон. По-дребният мъж се преви от болка, но все пак съумя да се плъзне встрани по хлъзгавия брезент, избягвайки тежък ритник в главата.

Стефани не успя да види лицето на Комаров, но Ватукин изглеждаше изцяло погълнат от зрелището. За разлика от него Наталия беше запазила леденото си изражение.

Когато бях по-млада, познавах цял куп потенциални Наталии. Те идваха от Кру, Кардиф и Абърдийн. Една-две успяха да направят кариера като тази на Наталия, но всичко останало даде фира. Бяха бежанци от една непълноценна класа хора, които имаха едно-единствено предимство — външния вид. Лишени от каквото и да било образование, те разчитаха единствено на своята решителност и здрав разум, както и на мъжките слабости. Бяха истински боксьори, които се измъкват от гетото благодарение на юмруците си. Гонеха парата като истински авантюристи, но аз никога не ги възприемах като наемници или златотърсачи. Винаги съм ги смятала за хора, които сами си градят късмета, независимо дали добър или лош. Преглътнали гордостта си, те залагаха на самите себе си.

Бях убедена, че познавам Наталия, макар да не знаех абсолютно нищо за нея. Дъщеря на жп стрелочник или на кадрови военен, който така и не се издига до чин, който заслужава. Дъщеря на кротка жена, която цял живот е търпяла пиянските буйства на съпруга си. Жена с огромна доза стоицизъм, точно като своята майка и баба. Виждам Наталия в провинциален град — сив, студен, изостанал. Расте в средата на безлични деца, едно от които е и тя самата. Но идва пубертетът, който води след себе си и преображението. Тя изведнъж става красива — толкова красива, че околните я възприемат като белязана от някакъв физически недъг. Виждам жадните погледи, които я съпровождат, усещам как самочувствието й започва да се покачва. Скоро настъпва моментът, в който тя прекосява границата. Надявам се това да е станало безболезнено, с някаква доза грижа и внимание. Но от собствен опит знам, че обратното е много по-вероятно — грубото и болезнено превръщане в жена бива спестено на малцина. А след това? Е, като всички — страда и душата й бавно загрубява. В един момент стига до прозрението, че външният й вид е не само търсена стока, но и единствения начин да се отърве от мрачната неизбежност на бъдещето. По всяка вероятност задига отнякъде малко пари или пък преспива с банковия чиновник от долния етаж. По един или друг начин събира достатъчно, за да замине за Москва. Столицата с ярките светлини, ключът към бленуваното бъдеще, което няма нищо общо с мрачното минало.