Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 165

— По дяволите, закъснях!

Бяха разговаряли около десетина минути. Бергщайн грабна телефона и започна да избира някакъв номер.

— Обещах на вуйчо да го посетя и вече трябваше да съм там! — поясни той, после изведнъж се спря и вдигна глава: — Може ли?

Стефани сви рамене.

— Свършихме ли? Нали няма да ме гръмнеш, като тръгна да излизам?

— Днес не.

Той набра още две цифри, после отново се спря.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не.

— Ще го харесаш. Всичко го харесват.

— Борис…

— При създалите се обстоятелства това е най-малкото, което мога да направя за теб. Той познаваше Джордж Салиби.

— Наистина ли? — моментално се оживи тя.

Бергщайн караше раздрънкано ауди комби, което беше поне на петнадесет години. Стефани го попита сигурен ли е, че тази кола ще ги закара там, където са тръгнали. А той отговори, че никога не го е оставяла на пътя. Мобилният й телефон звънна тъкмо когато излизаха на големия външен пръстен на околовръстното. Беше Комаров.

— Къде си? — попита той.

— В една кола.

— Можеш ли да говориш?

— Отчасти.

— Искам да ти покажа нещо. Довечера свободна ли си?

— Да.

Комаров й даде подробни инструкции, които повтори два пъти и едва след това попита:

— Схвана ли всичко?

— Ще бъда там.

Напуснаха околовръстното шосе и поеха по пътя за Сколково. Указателни табели липсваха. След известно време напуснаха асфалта и поеха по тесен черен път, който се извиваше сред гора от сребърни брези. Не след дълго стигнаха до малка полянка, разположена на брега на също така малко езеро. Преди години къщичката на брега трябва да е била боядисана в зелено. Черчеветата на прозорците все още пазеха този цвят, въпреки враждебното отношение на климата. От ламаринения комин на покрива излизаше гъст сив дим.

Йосиф Бергщайн излезе да ги посрещне. От двете му страни се изправиха две едри елзаски овчарки. Не беше много по-едър от сестра си. Приличаха си толкова много, че мнозина биха ги взели за близнаци. Борис беше дарен с топла прегръдка, а Стефани — със здраво ръкостискане, последвано от лек любезен поклон.

Влязоха в къщичката. Бумтящото кюмбе създаваше достатъчно топлина в кухничката и дневната. Подовете бяха покрити с евтини килими от Самарканд, край тях бяха проснати и една-две еленови кожи. Обзавеждането се състоеше от голям диван, две кожени кресла, две бюра, стара етажерка за книги. Стените бяха украсени с графики, поставени в тънки рамки. Атмосферата беше наситена с някакъв особен домашен уют.

Ядоха супа и черен хляб, собствено производство на Йосиф. Борис много се смя, тъй като това му напомняло за майка му. После пиха чай. Йосиф Бергщайн разказа на Стефани, че можел да емигрира в Израел, след като всичките му роднини се прехвърлили там, но изобщо не помислил за подобно нещо. Борис много се молил да го оставят тук, заедно с него, но Мария била категорична, че малкият трябва да емигрира.

— Според мен тя се страхуваше, че Борис ще стане като мен. А и какви ли шансове съм имал? Мария винаги си е била упорита, но в случая беше права. Закле се, че животът им в Израел ще бъде по-добър, но какво се получи на практика? Избягаха и оттам. Знаеш ли какво правя аз, когато ми дойде до гуша от неуредиците в днешна Русия? Просто си мисля за Израел и ми става по-леко.