Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 163

— Застани на колене, с лице към стената! — заповяда тя.

Тялото му започна да трепери.

— Не ме карай да повтарям — просъска тя. — Ставай!

Той бавно започна да се надига.

— Какво видя снощи?

— Нищо.

— Какво видя?!

— Нищо, кълна се! — Гласът му изведнъж стана писклив. — За пръв път те зърнах в момента, в който очите ни се срещнаха!

— Разкажи ми по каква работа си тук, Борис.

— Моля те!

— Няма да повтарям! — хладно отсече Стефани. — Просто ще ти вкарам едно олово в гръбначния стълб. Ще умреш, но бавно. Дяволски ще те боли… Пет, четири, три, две…

— В джоба ми!

— Едно…

— В шибания ми джоб!

Стефани направи крачка напред и притисна заглушителя в основата на тила му.

— Бъди внимателен, Борис. Ако видя нещо, което наподобява оръжие…

— Няма, обещавам!

— Добре тогава. Давай…

Той внимателно пъхна лявата си ръка в джоба на сакото. Извади малка кутийка, наподобяваща тези, в които се държи тютюн, но без никакви надписи. Стефани я пое и отстъпи крачка назад. Развинти капачето и дръпна памука, който беше натъпкан под него. Отдолу се показаха двадесетина квадратни пликчета от акуратно сгъната бяла хартия.

— Още един наркодилър — процеди тя. — Точно това, от което се нуждае светът!

— Какво говориш? — вдигна глава Бергщайн. — Това не е наркотик.

— Сега ще видим какво е — промърмори Стефани и започна да разгъва най-горното пликче.

Вътре се оказаха три прекрасно шлифовани диаманта.

— Ако ги вземеш, мъртъв съм — простена Бергщайн.

— Представям си…

— А ако ме гръмнеш или изчезна, мама е мъртва! — добави с отчаяние той.

Това я жилна здравата. Беше доволна, че той продължаваше да гледа в стената.

— За кого работиш?

— Не ги познаваш.

— Ти едва ли имаш представа кого познавам и кого не. Ставай!

Той се подчини, но го направи на етапи, вероятно защото мускулите на краката му бяха сдали багажа. Същото се беше случило и с мехура му — когато се обърна, върху предната част на панталоните му имаше мокро петно. Очите му я избягваха.

— Не си във форма, Борис — отбеляза тя.

— Знам.

При ясно време вероятно би имала възможност да види цяла Москва в краката си. Все пак се намираше на петнадесетия етаж. Но в момента над града се стелеше жълтеникав смог и гледка изобщо нямаше. Височината на етажа сигурно има значение за гледката, но в замяна на това апартаментът беше напълно необезопасен срещу напористия вятър, който идваше откъм Урал. Стефани усещаше как течението смуче въздуха изпод прозоречната рамка, а вятърът вие зад ръба на сградата.

Плисъкът на вода в банята престана, миг по-късно на прага се изправи Бергщайн. Беше сменил сивите си панталони с кафяви.

— Добре си подбрал цвета — подхвърли Стефани. — Почти няма да ти личи, когато напълниш гащите.

— Много смешно! — изгледа я намръщено той.

— Не се тревожи, гроб съм — обеща тя. — Никой няма да открие твоята малка тайна.