Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 163
Марк Бърнел
— Застани на колене, с лице към стената! — заповяда тя.
Тялото му започна да трепери.
— Не ме карай да повтарям — просъска тя. — Ставай!
Той бавно започна да се надига.
— Какво видя снощи?
— Нищо.
— Какво видя?!
— Нищо, кълна се! — Гласът му изведнъж стана писклив. — За пръв път те зърнах в момента, в който очите ни се срещнаха!
— Разкажи ми по каква работа си тук, Борис.
— Моля те!
— Няма да повтарям! — хладно отсече Стефани. — Просто ще ти вкарам едно олово в гръбначния стълб. Ще умреш, но бавно. Дяволски ще те боли… Пет, четири, три, две…
— В джоба ми!
— Едно…
— В шибания ми джоб!
Стефани направи крачка напред и притисна заглушителя в основата на тила му.
— Бъди внимателен, Борис. Ако видя нещо, което наподобява оръжие…
— Няма, обещавам!
— Добре тогава. Давай…
Той внимателно пъхна лявата си ръка в джоба на сакото. Извади малка кутийка, наподобяваща тези, в които се държи тютюн, но без никакви надписи. Стефани я пое и отстъпи крачка назад. Развинти капачето и дръпна памука, който беше натъпкан под него. Отдолу се показаха двадесетина квадратни пликчета от акуратно сгъната бяла хартия.
— Още един наркодилър — процеди тя. — Точно това, от което се нуждае светът!
— Какво говориш? — вдигна глава Бергщайн. — Това не е наркотик.
— Сега ще видим какво е — промърмори Стефани и започна да разгъва най-горното пликче.
Вътре се оказаха три прекрасно шлифовани диаманта.
— Ако ги вземеш, мъртъв съм — простена Бергщайн.
— Представям си…
— А ако ме гръмнеш или изчезна, мама е мъртва! — добави с отчаяние той.
Това я жилна здравата. Беше доволна, че той продължаваше да гледа в стената.
— За кого работиш?
— Не ги познаваш.
— Ти едва ли имаш представа кого познавам и кого не. Ставай!
Той се подчини, но го направи на етапи, вероятно защото мускулите на краката му бяха сдали багажа. Същото се беше случило и с мехура му — когато се обърна, върху предната част на панталоните му имаше мокро петно. Очите му я избягваха.
— Не си във форма, Борис — отбеляза тя.
— Знам.
При ясно време вероятно би имала възможност да види цяла Москва в краката си. Все пак се намираше на петнадесетия етаж. Но в момента над града се стелеше жълтеникав смог и гледка изобщо нямаше. Височината на етажа сигурно има значение за гледката, но в замяна на това апартаментът беше напълно необезопасен срещу напористия вятър, който идваше откъм Урал. Стефани усещаше как течението смуче въздуха изпод прозоречната рамка, а вятърът вие зад ръба на сградата.
Плисъкът на вода в банята престана, миг по-късно на прага се изправи Бергщайн. Беше сменил сивите си панталони с кафяви.
— Добре си подбрал цвета — подхвърли Стефани. — Почти няма да ти личи, когато напълниш гащите.
— Много смешно! — изгледа я намръщено той.
— Не се тревожи, гроб съм — обеща тя. — Никой няма да открие твоята малка тайна.