Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 164

— Искаш ли нещо за пиене?

— Не пия в компанията на хлебарки — отсече тя, забеляза обиденото му изражение и добави: — Видях ти кухнята, Борис.

Той отвори един кашон, в който, според надписите, би трябвало да има стереосистема „Айва“. В ръката му се появи бутилка без етикет, в която имаше някакъв тъмен алкохол.

— Затова я държа вътре — неясно поясни той, измъкна тапата и й я подаде.

— Какво е това?

— Арменски коняк.

— За мен е малко раничко.

— И за мен. Но от друга страна не всяка сутрин ми идват на гости мадами, които изгарят от желание да ми наврат пищов в мутрата.

След няколко едри глътки и запалена цигара самообладанието му започна да се възвръща.

— Защо диаманти, Борис? — попита тя. — Знаеш ли с какво си се захванал?

— Знам. Ще ги отнеса в Ню Йорк.

— Ако съм човек на хазарта, бих се обзаложила, че няма да ги декларираш на митницата на летище „Кенеди“.

Бергщайн се почеса по носа и сви рамене:

— Затова ми плащат двайсет и пет бона.

— Които ще те приближат до бизнеса с яхти под наем във Форт Лодърдейл?

— Може би.

Стефани започна да развива заглушителя от дулото на пистолета.

— Някаква идея как ще го направиш?

— Естествено.

— О, я стига — моментално хвана лъжата му тя.

— Още не съм готов, но вече имам някои идеи.

— Да ги чуем.

— Няма да стане.

Стефани се усмихна.

— Ако исках, щях да те гръмна в тила и да си тръгна с диамантите.

— А защо не го направи?

— Защото не съм крадла. И защото никога не стрелям по тъпи и беззащитни животни.

Той сподели идеите си. Три схеми, еднакво съмнителни и почти безнадеждни.

— Господи, Борис — въздъхна тя. — За какво са ти двайсет и пет бона, когато ти лепнат петнайсет годинки пандиз?

— Имаш по-добра идея, така ли?

— Не.

— Ами тогава… Ще рискувам.

— Нямаш никакъв шанс.

Бергщайн смачка фаса си в претъпканата розова чиния и веднага запали нова цигара. А Стефани се хвана, че мисли за Мария Бергщайн и необяснимата й обич към Алла Пугачова, за малкото й апартаментче в Брайтън Бийч.

— Ще ти направя едно предложение, Борис — промълви тя. — Искам да ме слушаш внимателно. Може би ще ти осигуря надежден канал за вкарването на тези камъни в Щатите.

— Колко ще поискаш? — подозрително я изгледа той.

— Не искам пари. Искам да ми свършиш една работа.

— Каква?

— Искам да осъществиш доставката, да си прибереш двайсет и петте бона и да изчезнеш. Нямаш никакъв шанс — сам си го призна в Ню Йорк. Но като те гледат, хората те вземат за нещо голямо… — Очите й се сведоха към чатала му. — Те не са видели това, която видях аз. Не знам за кого работиш, но мога да си представя. Те са от хората, които си личат от километър. Ако не се откъснеш от тях, ще потънеш в мръсотията заедно с тях. Може би не днес или утре, но скоро… А ако това не стане, те просто ще те убият.

Бергщайн изглеждаше дълбоко смутен.

— Защо правиш това за мен?

— Защото те харесвам, въпреки че инстинктите ми пищят против теб. И защото харесвам майка ти. Не искам да си я представя как плаче на гроба ти.