Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 162

— Ало? — обади се мъжки глас.

— Галина там ли е?

— Кой?

— Галина.

— Имате грешка.

Добре че си беше у дома. Жените излязоха на студа, а Стефани влезе в асансьора и натисна бутона за петнадесетия етаж. Вътре вонеше на пикоч. Вратите се плъзнаха встрани, за да разкрият тесен коридор, който пресичаше блока по цялата му ширина. Нямаше никого. Тя мина покрай вратата, провери дали коридорът продължава да е пуст, след което измъкна зига от джоба си и започна да завива заглушителя. Когато свърши, извади телефона и натисна бутона за повторно набиране.

— Ало?

— Имаш проблем.

— Кой се обажда?

— Те се качват. Разполагаш с две минути, най-много три.

Зае позиция. В момента, в който вратата се отвори, дулото на зига опря в челото му. Тя предварително знаеше колко е висок. Той се закова на място, очите му се събраха в опит да видят заглушителя.

— Здравей, Борис.

— Мамка му! — прошепна Бергщайн и челюстта му увисна.

— Дай ми повод да натисна спусъка! — заплашително изръмжа Стефани.

— Мамка му! — повтори той.

— Назад и без резки движения! — заповяда Стефани.

Ритна вратата след себе си и го принуди да влезе във вътрешността на апартамента. Кухнята беше претъпкана с боклуци и изглеждаше отвратително: мръсни чинии и прибори в умивалника, празни бутилки, фасове върху пластмасови капачки от буркани, вкиснато мляко, чиято миризма разваляше въздуха, мухлясал самун хляб, по който лазеха хлебарки. Банята вонеше ужасно. Ваната беше пълна с десетки чифтове джинси, марка „Дизел“, опаковани в целофан. Сигурно са менте, рече си Стефани. Холът беше задръстен от кашони с електроуреди — компактдискове, видео и дивиди плейъри, портативни компютри, телевизори, стереосистеми. Всички от известни марки. Място имаше само за едно малко диванче, покрито с дамаска в маслиненозелен цвят, портативен телевизор, телефон и розова чиния, която служеше за пепелник.

— Харесва ми обзавеждането, Борис — ухили се презрително Стефани. — Съвсем в твой стил.

— Как ме откри?

— При първата ни среща в Брайтън Бийч спомена, че имаш апартаментче в Крилатское.

— Но то не е мое — подозрително се намръщи той.

— Знам — отвърна му с най-загадъчната си усмивка Стефани.

Всъщност, знаеше го Стърн, добави мислено тя. И ми го продаде срещу добра цена.

— Иди до прозореца, Борис — заповяда тя. — Отпусни се на колене, с гръб към мен.

— Какво търсиш тук?

— Тъкмо исках да ти задам същия въпрос. Хайде, направи го!

Той бавно се отпусна на килима.

— Тук си заради снощи, нали? — попита.

— Ти как мислиш?

— Беше съвпадение.

— Познавам хора, които изгубиха живота си, защото вярваха в съвпадения.

— Когато съм тук, винаги посещавам „Белия квадрат“. Там са най-готините мадами.

— Нещо не можеш да ме омаеш с чара си, Борис — процеди тя. — Какво търсиш в Москва?

— Идвам си тук четири пъти в годината, знаеш го.

— Защо си дойде сега?

— По работа.

— Каква работа?

— Моля те… — прошепна той и поклати глава.

— Каква работа?!

— Не мога да…

Стефани натисна спусъка. Заглушителят изпука доста силно, вероятно заради затвореното пространство. В стената под перваза на прозореца се появи дупка, късчета мазилка се разлетяха на всички страни. Бергщайн се люшна и падна на една страна, без да прави опит да се изправи. Стефани се приближи и го побутна с върха на обувката си.