Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 128
Марк Бърнел
Стефани разклати виното в чашата си.
— А хората в живота ти… Имам предвид семейството и приятелите, за които спомена… Какво им казваш, когато те питат за работата ти?
— Вероятно същото, което и ти казваш на своите близки. Тоест, всичко, което ти дойде на ума.
— Поленк?
Той ме поглежда, на устните му се появява сладка усмивка.
— Имаш страхотна памет, но нямаш слух. Това е Бах. Вариациите „Голдбърг“ в изпълнение на Глен Гулд.
Трите самоличности са подредени на работната маса. Ирландска, френска и немска. Паспорти, картони за ваксинация, шофьорски книжки, кредитни карти (все още неактивирани). Вече съм взела в ръце швейцарските документи. Последният паспорт е американски, на името на Кели Рейнълдс. Но той още не е готов. Протягам ръка с добре натъпкан плик. Брадфийлд има силно развито чувство за дискретност и то не му позволява да преброи парите пред мен. Но ние с него нямаме проблеми с доверието. За разлика от състоянието на отношенията ни с Костя.
Ирландският и немският паспорт са относително нови. Останалите са стари и Брадфийлд е взел мерки да изглеждат такива — ъглите са разръфани, някои от страниците имат малки дупчици — свидетелство за прикрепването на отдавна изтекли визи. Част от печатите са ярки, други — избелели и едва забележими. Подписът на френския паспорт е леко размазан. Мастилото е избеляло от хода на въображаемите години.
— Прекрасни са.
— Благодаря — изчервява се той.
Целувам го по бузата и това, разбира се, засилва смущението му. Миг преди да прибера документите в страничното джобче на сака, вниманието ми е привлечено от името на ирландския паспорт. Прочитам го два пъти, за да бъда сигурна.
— Съжалявам, Сирил, но това го забелязвам едва сега. Не става.
Той е така смазан, че чак ми става жал.
— Какво има?
Подавам му паспорта и казвам:
— Името.
Той се втренчва в страницата, мръщи се и поклаща глава.
— Какво му е на името?
— Майтап ли си правиш?
— Не. Сериозно те питам.
Или е майстор на контрола, или наистина не знае.
— Не излизаш често, нали? — питам го аз.
— Моля?
— Кога за последен път си ходил на кино?
Трябват му десетина секунди, за да направи приблизителните си изчисления.
— Трябва да е било някъде през осемдесетте. А може би и по-рано.
— А телевизия гледаш ли?
— Предпочитам да чета — извинително шепне той.
— Но не четеш списание „Хелоу“, нали? — Той клати глава. Обзета от внезапен импулс, аз го целувам и по двете бузи, след което здраво го прегръщам: — Ти си цяло чудо!
— Стефани, моля те…
— Джулия Робъртс е кинозвезда, Сирил. Печели по десет милиона долара на филм, а лицето й е едно от най-известните на планетата. Никак не ми се ще всеки служител на летище или хотелски администратор да се втренчи в мен в момента, в който прочете това име!
15.
Грьонинген, сряда следобед. Стефани си поръча чаша кафе в един бар на Гроте Маркт. Валеше дъжд, големият площад беше почти пуст. Тя зяпаше по посока на Мартиникерк, издигаща се в северния му край. Острият връх на кулата й почти се губеше в ниско надвисналите облаци, които бяха окупирали цялата северна част на Холандия.