Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 128

Стефани разклати виното в чашата си.

— А хората в живота ти… Имам предвид семейството и приятелите, за които спомена… Какво им казваш, когато те питат за работата ти?

— Вероятно същото, което и ти казваш на своите близки. Тоест, всичко, което ти дойде на ума.

— Поленк?

Той ме поглежда, на устните му се появява сладка усмивка.

— Имаш страхотна памет, но нямаш слух. Това е Бах. Вариациите „Голдбърг“ в изпълнение на Глен Гулд.

Трите самоличности са подредени на работната маса. Ирландска, френска и немска. Паспорти, картони за ваксинация, шофьорски книжки, кредитни карти (все още неактивирани). Вече съм взела в ръце швейцарските документи. Последният паспорт е американски, на името на Кели Рейнълдс. Но той още не е готов. Протягам ръка с добре натъпкан плик. Брадфийлд има силно развито чувство за дискретност и то не му позволява да преброи парите пред мен. Но ние с него нямаме проблеми с доверието. За разлика от състоянието на отношенията ни с Костя.

Ирландският и немският паспорт са относително нови. Останалите са стари и Брадфийлд е взел мерки да изглеждат такива — ъглите са разръфани, някои от страниците имат малки дупчици — свидетелство за прикрепването на отдавна изтекли визи. Част от печатите са ярки, други — избелели и едва забележими. Подписът на френския паспорт е леко размазан. Мастилото е избеляло от хода на въображаемите години.

— Прекрасни са.

— Благодаря — изчервява се той.

Целувам го по бузата и това, разбира се, засилва смущението му. Миг преди да прибера документите в страничното джобче на сака, вниманието ми е привлечено от името на ирландския паспорт. Прочитам го два пъти, за да бъда сигурна.

— Съжалявам, Сирил, но това го забелязвам едва сега. Не става.

Той е така смазан, че чак ми става жал.

— Какво има?

Подавам му паспорта и казвам:

— Името.

Той се втренчва в страницата, мръщи се и поклаща глава.

— Какво му е на името?

— Майтап ли си правиш?

— Не. Сериозно те питам.

Или е майстор на контрола, или наистина не знае.

— Не излизаш често, нали? — питам го аз.

— Моля?

— Кога за последен път си ходил на кино?

Трябват му десетина секунди, за да направи приблизителните си изчисления.

— Трябва да е било някъде през осемдесетте. А може би и по-рано.

— А телевизия гледаш ли?

— Предпочитам да чета — извинително шепне той.

— Но не четеш списание „Хелоу“, нали? — Той клати глава. Обзета от внезапен импулс, аз го целувам и по двете бузи, след което здраво го прегръщам: — Ти си цяло чудо!

— Стефани, моля те…

— Джулия Робъртс е кинозвезда, Сирил. Печели по десет милиона долара на филм, а лицето й е едно от най-известните на планетата. Никак не ми се ще всеки служител на летище или хотелски администратор да се втренчи в мен в момента, в който прочете това име!

15.

Грьонинген, сряда следобед. Стефани си поръча чаша кафе в един бар на Гроте Маркт. Валеше дъжд, големият площад беше почти пуст. Тя зяпаше по посока на Мартиникерк, издигаща се в северния му край. Острият връх на кулата й почти се губеше в ниско надвисналите облаци, които бяха окупирали цялата северна част на Холандия.