Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 123

Марк Бърнел

Стивън Брейди, Валтер Бек, Ален Пол и Пребен Симонсен бяха мъртви. Причини за смъртта, в същия ред: куршум в Белфаст, белодробен рак в Дортмунд, старост в Бостън и примка от струни за пиано в Копенхаген. Други двама бяха в затвора — единият за убийство, а другият за измама. Стърн не успя да открие следи само от Ане Марер и Стефани се принуди да потърси от други източници информация за нея.

На втората вечер се получи съобщение от Комаров. Беше кратко и ясно:

Костя съм. Довечера съм в Париж, обади се.

Тя веднага набра номера, но телефонът му не беше включен. На следващата сутрин, някак между другото, поиска от Стърн кратък портрет на Комаров. Отговорът беше истинско разочарование — в информацията нямаше нищо, което да не знае. С изключение на една дреболия…

Починалата съпруга на Комаров се е казвала Ирина. Снимка нямаше. Двамата са се познавали от детинство, израсли са заедно и са сключили брак през 1994 година. По всяка вероятност са имали намерението да го сторят по-рано, но Комаров е бил изпратен в Сибир. През 1992 година е освободен и се завръща в Москва, където живее тя. Близките им отношения се възобновяват след десетгодишно прекъсване. Стефани си отбеляза, че от този брак няма деца. После реши да провери детайлите на автомобилната катастрофа, при която беше загинала Ирина.

Датата на събитието е 23 януари 1997 година. Кола бомба избухва на улица „Поварская“, недалеч от пресечката й с „Нови Арбат“. Убити са шофьорът на колата и двамата му спътници. Същата съдба споделят и седем невинни пешеходци. Една от тях е Ирина Комарова. Отговорност за експлозията поемат чеченски терористи.

Комаров бе казал, че Ирина е загинала при автомобилна катастрофа. Технически погледнато, би могло да се каже и така — тя се е оказала на няколко крачки, когато се е задействала бомбата. Но той го каза по друг начин — така, сякаш искаше да я подведе…

Седя в едно кафене на Куинсуей. От стереото звучи парче на „Тексас“ — „Кажи ми какво искаш“.

Масата ми е до прозореца, отвъд който вятърът гони боклуците по асфалта. Пия втора чаша кафе и мисля за Ерик Ройс. От унеса ме вади тихото жужене на мобилния телефон.

— Аз съм.

Две къси и незначителни думички, от които обаче сърцето ми изведнъж се качва в гърлото. В следващата секунда вече съм отвратена от себе си. Нима забравих коя съм? Не съм някаква влюбена шестнадесетгодишна хлапачка!