Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 120
Марк Бърнел
— Пак ли си си побъбрил с главния данъчен инспектор на Нейно Величество? — подхвърли тя.
— Разследват ме — кратко отвърна Брадфийлд, докато енергично размахваше негатива във въздуха.
— Наистина? — вдигна вежди Стефани.
— Едно дребно, закотвено зад бюрото си чиновниче, прави опити да се заяжда, като мънка нещо под носа си.
— Сериозно ли е?
— По-скоро рутинно. Поне аз така си мисля…
Разбира се, паспортните снимки станаха отвратителни. Брадфийлд остави листа с четирите изображения върху дървената пейка и насочи към тях ярката светлина на един от настолните прожектори.
— Изглеждаш малко измита.
— А ти наистина знаеш как да накараш една млада жена да се почувства специална.
— Косата ти… Сегашният цвят ли искаш?
— Да.
— Още помня последния път… Май беше Белград. Тогава пожела сини контактни лещи.
— Точно така.
— Как бяха?
— Неудобни.
— А сега ще искаш ли?
— Не.
— Състаряване?
— Не. Ако прибягна до него, няма да имам време за промени.
— Аха. Пак ще си Мери Бързата.
— Точно така.
Брадфийлд промени осветлението и й направи още няколко снимки. За част от тях я накара да смени и облеклото си. За целта в единия ъгъл на лабораторията му имаше голям скрин със стари дрехи. Тя му съобщи данните, необходими за създаването на новата самоличност, след което двамата заедно обсъдиха печатите, които трябваше да има в паспорта.
Докато той беше зает да й прави втора чаша чай, Стефани внезапно попита:
— Помниш ли Малта?
— Как бих могъл да я забравя? — отвърна с усмивка той.
— А след това, когато отиде да се срещнеш с Франк Уайт?
— Мъжът, в когото беше влюбена? Разбира се.
За известно време Брадфийлд беше изпълнявал ролята на куриер, предавайки инструкциите й на Уайт. Ако този човек си беше направил труда да ги изпълни, още на следващата сутрин щеше да я намери в Париж. Апартамент под наем в 19-и район, на гърба на улица „Арман Карел“. И тогава биха могли да изчезнат завинаги… Но той предпочете друго.
— Защо според теб той не дойде да ме търси?
— Нямам представа.
— Но сигурно си мислил по въпроса, нали?
— Това беше преди четири години. Може и да съм мислил по въпроса, но тогава… Днес изобщо нямам подобни мисли.
— Не ти вярвам.
— Ставам сенилен, оглупявам и започвам да забравям.
— Ако си решил да ме лъжеш, направи го както трябва — скара му се Стефани.
— Забрави тези неща — поклати глава Брадфийлд. — Те са минало.
— Може би не ме е обичал…
— Мисля, че те обичаше.
— Може би не ме е обичал достатъчно…
— А може би те е обичал прекалено много.
— В смисъл?
— Нищо, нищо…
— Сирил!
Брадфийлд изглеждаше развълнуван.
— Вероятно се е опасявал, че ако те проследи,
