Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 119

Държеше къщата си полутъмна, въздухът беше наситен с миризмата на сладникав тютюн. Стефани го последва по стълбите към таванското помещение, отдавна превърнато в кабинет. Пространството беше разделено на няколко части — нещо като тъмна стаичка, ограничена от огромен бюфет в единия край, тясно пространство за химикалите, две прости дървени пейки и отрупано с бумаги бюро. Лавиците от сглобяеми елементи се извиваха под тежестта на шишета и туби с разтворители, мастила, различни видове хартия, кутии с марки, три машини за обрязване, четири кашона с кредитни карти. Стефани винаги се беше удивлявала от огромното количество инкриминиращи материали, които Брадфийлд държеше в собствения си дом. Но от друга страна той винаги бе притежавал един особен, сангвинистичен, жизнерадостен подход към изкуството на фалшификацията. А изкуството си е изкуство — поне що се отнасяше до собствените му виждания.

В ъгъла имаше малък хладилник, върху който беше поставен портативен компактдиск плейър. Във въздуха се носеха величествените звуци на класическо пиано. Стефани не успя да познае музиката, Брадфийлд сякаш прочете мислите й.

— Поленк — рече той, изчака неопределеното й кимване и добави: — Чай?

— Благодаря.

Той постави на огъня малък, опръскан с боя чайник.

— Без мляко, нали?

— Без.

— Хубаво.

Стефани се почувства като ученичка пред строг учител.

— Трябват ми някои неща — промълви тя.

— Мислех, че си се оттеглила.

— Оказа се, че още съм твърде млада за пенсия.

Той продължаваше да стои с гръб към нея.

— Не си загазила, нали?

Тя не успя да намери точния отговор веднага. Той се обърна и закова тежък поглед върху лицето й.

— Опитвам се да загърбя всичките си неприятности.

— И затова идваш при мен?

— Това ще е последната ми задача.

— Звучиш като шампион „тежка категория“, който не знае кога да се откаже.

— Но те обикновено имат избор, нали?

— Значи си загазила!

— Мога да се погрижа за себе си.

— Наистина ли? — промърмори той и хвърли многозначителен поглед към бинтованата й китка.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако ти кажа, че се изгорих на печката? — смръщи вежди тя.

Той се ухили.

— Какво искаш?

— Няколко документа в продължение на следващите седмици.

— Пълен комплект или поотделно?

— Вероятно микс, почти пълен комплект. За днес ми трябва само един.

— Какъв?

— Паспорт, шофьорска книжка и две кредитни карти.

— Националност?

— Да не е английска. Най-добре френска, австрийска или швейцарска. Но в никакъв случай немска.

— Да я направим швейцарска?

— Окей.

— За кога я искаш?

— Възможно най-бързо.

Брадфийлд успя да придаде на лицето си объркано и загрижено изражение едновременно.

— Повечето хора, с които работя… Всъщност изобщо не ми пука за тях. Но ти си друго нещо.

— Знам какво се каниш да кажеш.

— Сигурно — усмихна се той и наведе глава на една страна. — Но не мисля, че ще му обърнеш внимание. Решиш ли нещо, няма сила на света, която да те промени, нали?

— Не бъди жесток.

Той протегна ръка и издърпа хартиения екран от поставката над главата си. Стефани седна пред него, а Сирил приготви полароида с четири обектива и го насочи към нея. Откъсна негативите, подаващи се от процепа и хвърли поглед на часовника си. Очите на Стефани се преместиха към бумагите върху бюрото. Няколко от тях бяха на бланки на Кралската данъчна администрация.