Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 118

Не мога да бъда категорична, че след като се събуждам, вече съм Петра Ройтер. Но се чувствам различно. Часът е девет и половина. Болкоуспокоителните на доктор Ръдърфорд са ми позволили цели десет часа непробуден сън. Пълня ваната и се потапям в нея. Горещата вода отмива и последните аромати на Костя от мен. Той вече ми се струва като сън. Далечен, аморфен, нематериален като парата, която се издига от повърхността на водата и оцветява страните ми.

Отново съм независима. Не отричам, че изпитвам удоволствие от това. Вече започвам да мисля като нея. Правя списъци, опитвам се да запомня имена, цифри, адреси. Невъзможно е да се установи колко от тях са се променили.

След половин час във ваната, навличам някакви дрехи, зареждам кафеварката и включвам новия си лаптоп. Сърфирам из някои от уебсайтовете, които използва той. Винаги предпочита сайтове с прозорци за послания, които се подновяват на всеки два-три дни. „Светът на Орикса“ е сайт за пръснатите по цял свят последователи на тази религия. Той все още е функциониращ, но аз не познавам нито едно от имената в прозорчето. „Мото Юръп“ е закрит, същата е съдбата и на „Паралел Юнивърс“ — специалистите по екзотични ваканции. След един час и осем сайта се натъквам на „Американ Итъл Окшън“ — една онлайн фирма за провеждане на търгове. Проверявам „бартерния“ им борд и се натъквам на името Херман Якобсен. Преглеждам офертата. Той продава работещо парно влакче играчка, произведено през 1911 година. Има и референтен номер: 0039968LR. Инициали, случайна цифра, пак инициали. Не е ли същото, което беше някога? Съставям имейл до HJ0398LR.

Здравей, Оскар.

Това е цялото съдържание на имейла, който изпращам до MSN и AOL.

Приключила с първия физиотерапевтичен сеанс, Стефани излезе от залата на Челси-Уестминстър и тръгна под ситния дъждец. Движението по Фулъм Роуд беше задръстено, тъй като само в продължение на километър по платното работеха три ремонтни екипа. Беше малко след пладне. Тя влезе в една телефонна кабина и набра някакъв номер. Сигналът „Свободно“ прозвуча точно дванадесет пъти, преди насреща да се обади мъжки глас. Тя се усмихна. В тембъра на гласа му бяха намерили отражение всичките години, които бе преживял на този свят.

— Аз съм — рече.

Паузата беше продължителна. В слушалката се чуваше само дишането му.

— Ти?!

— Да.

— Не съм очаквал, че ще те чуя отново…

— И не само ти.

— Къде си?

— Близо. Може ли да намина?

Спусна се в метрото на Саут Кенсингтън и взе локалната линия за Виктория. Измина пеша разстоянието до Уилтън Плейс и зави по Лонгмуър стрийт. Къщата на Сирил Брадфийлд се намираше към края, близо до пресечката с Гилдхаус. Имаше тухлена, почерняла от времето фасада, дограмата на прозорците беше стара и занемарена, с олющена боя. И самият Сирил Брадфийлд изглеждаше стар, олющен и занемарен — с несресана сребриста коса, кървясали небесносини очи и бледа като пергамент кожа. Носеше сиви панталони от кожа с кръпка на коляното и стара марка риза „Виела“ с отворена яка и навити до лактите ръкави. Бомбетата на евтините му мокасини се бяха извили нагоре като опашките на умрели риби.