Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 117

— Стефани…

— Ако не ти харесва, можеш да вземеш Коба и да си го натикаш в шибания задник! Там несъмнено ще е доста задръстено, но така ще бъдете сигурни, че той няма да остане без компания!

Александър я изгледа с дълбоко шокирано изражение.

— Не ти предлагам избор! — заби показалец в лицето му Стефани. — Просто ти казвам как ще бъде отсега нататък. Искаш Петра? Много добре. Но аз няма да я деля с теб. Ще върша нещата по свой начин, ти ще получиш каквото искаш и двамата ще бъдем щастливи. Затова хич да не ти минава през ума, че можеш да заплашваш някой член на семейството ми, или пък еди-кой си монтьор от Марсилия. Вече сме над тези неща. Веднъж и завинаги. Ако имам нужда от нещо, ще се обръщам към Роузи Шодхъри. Същото ще правя и когато искам да ти съобщя нещо. С това ще се изчерпват контактите между нас. И когато нещата приключат, ние с теб никога повече няма да се видим. „Известна автономия“, как не! Защо не направиш опит да се чуеш какви ги дрънкаш, надуто копеле?!

Плъзнаха се по Саут Одли стрийт и прекосиха в пълно мълчание Гроунър Скуеър. Александър натисна един бутон до ръчката на вратата и стъклената преграда се смъкна. Нареди на шофьора да спре малко след пресечката на Оксфорд стрийт и Дюк стрийт. Когато колата намали ход, той се извърна към Стефани и каза:

— Предполагам си наясно, че повторната поява на Петра трябва да бъде легализирана по някакъв начин.

— Какво предлагаш?

— Две задачи за изясняване на профила.

— Исусе…

— Изпълнени в бърза последователност.

— Аз няма да го направя! — поклати глава тя.

— Не е нужно да ги изпълняваш ти — успокоително подхвърли Александър. — И друг може да свърши работата. Но ти трябва да си наблизо. Трябва да се покажеш тук-там, за да тръгне мълвата.

— Как предлагаш да организираме това?

— Роузи ще ти предаде инструкциите.

— Но извън това аз съм независима, нали?

— Да.

— Добре.

— Сега можеш да слезеш — мрачно промълви Александър. — От този момент нататък нашите пътища се разделят.

Затварям входната врата на апартамента и най-сетне съм сама. В устата си все още имам горчив вкус — последица от продължителния полет. Изсипвам чантата на пода на спалнята, но не си правя труда да разопаковам нещата. За известно време съм доволна да лежа на леглото — без да мърдам, без да мисля, без дори да дишам… Единствената светлина идва от уличните лампи, които хвърлят неясни правоъгълници по тавана.

Той все още е в Ню Йорк. Сега в Манхатън е ранен следобед. След няколко часа ще отлети за Цюрих. Ако аз бях журналистка, а той адвокат — със сигурност щях да му звънна. Но не съм, така че подобна версия отпада. Представям си го под себе си, над себе си, отпред и отзад… Вътре в мен. Той се е превърнал в част от мен, дори никога вече да не го видя.

По-късно си приготвям едни спагети, към които щедро добавям италиански подправки. Храня се пред телевизора, като постоянно прещраквам каналите и не се задържам над боклуците, които предлагат те. Малко преди единадесет съм в леглото.