Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 107

— Каква вечер…

— Имала съм и по-добри — кимна Стефани.

— Предполагам, че и той би казал същото, стига да можеше.

— Тя също.

— Коя? — намръщи се Бергщайн.

— Рут Щойфел.

— Нямах предвид Салиби.

— А кого?

— Помниш ли онзи тип, когото видяхме в Атлантик Сити? Със слабото издължено лице и рядката коса?

— Анатолий Медаев — сети се веднага тя.

— Точно той.

— Какво му се е случило? — попита тя и усети как напрежението й нараства.

— Не си ли чула? Убили са го.

— Как? — трепна тя.

— Мъчително, ето как. Открили са трупа му в багажника на старо шеви, зарязано на Палисейдс Интерстейт Парк.

— Къде се намира това?

— В Ню Джърси, окръг Берген.

— Какво му се е случило?

— Открили са го пожарникарите. Повикал ги някакъв случаен минувач. Колата била запалена, а Медаев бил в багажника, овързан с рибарска корда. Капачките на коленете му били простреляни.

— Имаш ли представа кой може да го е извършил?

— Ама ти сериозно ли питаш? — изгледа я намръщено той.

— А ти как мислиш?

— Искаш да кажеш, че не знаеш?

— Не знам — поклати глава тя. — А ти?

— Аз знам — отвърна Борис. — Това е работа на „Централная“.

— Откъде си сигурен?

— От методите. Рибарската корда, колата. Жертвата е натикана в багажника, докато още е била жива. А след това й драскат кибрита. Ако е съхранила някакви сили, тя самичка се е нарязала с кордата, преди да се изпече. Или да хвръкне във въздуха. Тук става въпрос за убийство с определен почерк.

— Почеркът на „Централная“?

Той кимна.

— Някои банди си падат по колите бомби, други предпочитат мачете, горене на бавен огън, изкормяне. Искам да кажа, че всички си имат предпочитания… Ножове, пистолети и всичко останало. Но когато искаш да изпратиш послание, на теб ти трябва почерк.

— Кой знае за това?

— Искаш да кажеш — освен нас?

— Да.

— Само нюйоркската полиция, ФБР, половината население на Брайтън Бийч и сто и петдесет милиона руснаци.

Петдесет и втора улица — Изток, някъде около пладне. Секретарката му е красавица с каменно лице. Червилото и лакът на ноктите й са абсолютно еднакви на цвят, всяко дерматологично петънце е старателно премахнато. Дрехите й — жакет и пола в пепелявосив цвят, черна копринена блузка — изглеждат скъпи. В погледа, насочен към Стефани, се чете неприкрито презрение.

— Имате ли насрочена среща?

— Приличам ли ви на жена, която си насрочва срещи?

Последният път беше облечена в тоалет на „Макс Мара“, но днес носи протърканите си джинси, фланелката с дългите ръкави и надписа, якето й е твърде широко. Състоянието на косата, която доскоро беше чиста и добре поддържана, в момента е под всякаква критика. С широка крачка Стефани заобиколи бюрото и се насочи към тапицираната врата, а секретарката скочи да я спре.

— Не можете да влизате така!

Но тя влезе. Комаров се беше изтегнал в стола зад бюрото. При звука на отварящата се врата, той трепна и вдигна глава. Май беше задрямал, рече си Стефани. Очите му се присвиха.

— Съжалявам, но тя просто…

— Всичко е наред, Мила — отвърна Комаров, прозя се и разтърка клепачи под втренчения поглед на Стефани. — Ще ни оставиш ли насаме? Благодаря ти…