Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 54

— Не, благодаря. Не си падам. Всъщност, леко ме е шубе от пищови. Не се обиждай.

— Не се обиждам.

— Защо имам чувството, че специалните части ти липсват?

— Ами… армията напълно промени живота ми.

— Какво имаш предвид?

— Водех скапан живот у дома.

— Къде си израснал?

— В Гранд Рапидс, Мичиган.

— Хубав град. Сключих няколко сделки със „Стийлкейз“.

— Да, ама аз не бях в хубавата част на града, а в мизерната.

— Нещо като моята махала в Уорчестър.

Той кимна.

— Вечно се забърквах в неприятности. И смятах, че от мен никога няма да излезе нищо. Дори когато „Тайгърс“ ме поканиха в отбора, не вярвах, че ще стигна до мачовете на лигата. Не бях достатъчно добър. А после се записах в армията и внезапно открих, че ме бива в нещо. Много хора опитват да влязат в специалните части, но не успяват. Когато изкарах курса, знаех, че съм страхотен. Две трети от момчетата не завършиха.

— Какъв курс?

— Квалификационен. Постоянен тормоз — двадесет и четири часа в денонощието. Позволяват ти да поспиш един час, будят те в два през нощта и те хвърлят в ямата за ръкопашен бой. Всеки път, когато някое от момчетата си заминаваше, пускаха „Още един ритва камбаната“ по високоговорителите.

— Май разбирам откъде Горди се е сдобил с лидерската си тактика.

— Нямаш представа, човече. През последната част от курса те захвърлят насред гора от седем хиляди квадратни километра в Северна Каролина, за да изпробваш уменията си за ориентиране. Нямаш право да излизаш на пътя. Трябва да се изхранваш с диви ягоди, къпини и други такива. Само в началото ти подмятат някое животинче — заек или пиле, и това е целият ти запас от протеини. В края на седмицата трябва да връчиш на командира задните крака на заека. Момчетата, които стигат до края, просто отказват да се предадат. Аз бях един от тях.

— Звучи сериозно.

— После пък, ако си късметлия, те пращат в някое шибано място като Афганистан или Ирак. Или пък, ако си истински щастливец като мен, и на двете.

— Адски забавно.

— Да. В Ирак вечно има пясъчни бури, в пустинята е зверски студ през нощта и ръцете ти така замръзват, че дори не можеш да си направиш кафе. Получаваш само едно ядене на ден. Няма достатъчно вода за къпане и бръснене. Или пък си в гнусен лагер в Басра, пясъчни бълхи те скъсват от хапане, а комарите носят малария. Зачервяваш се и се покриваш с малки ранички, независимо с какво количество инсектициди се пръскаш.

Кимнах и замълчах за момент.

— Леле — казах накрая. — Работата в „Ентроникс“ определено ще ти се стори скучна.

Кърт сви рамене.

— Хей, хубаво е, че най-после имам свястна работа. Ще изкарвам добри пари. Ще мога да си купя кола. Може дори да си подаря нов харли. После ще пестя, за да си купя къща. И може някой ден да се запозная с готино маце и отново да се оженя.

— Първият път не се получи, а?

— Не издържахме дори година. Не съм сигурен, че съм подходящ за брак. Повечето момчета от специалните части са разведени. Ако искаш семейство, специалните части не са за теб. А ти какво искаш?

— Аз ли?

— Имам предвид в живота. В работата.

— Сезонни билети за „Ред Сокс“. Мир по света.