Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 3

— Добре ли си? — попита ме той.

— Да, добре съм.

Непознатият паркира пикапа пред акурата ми, спусна платформата и закачи теглича. Стартира мотора и започна да дърпа колата ми от канавката. За щастие, бяхме на доста безлюдно шосе — винаги се връщам от офиса във Фрамингам по краткия път — така че покрай нас не профучаваха прекалено много коли. Забелязах, че от едната страна на пикапа има жълта лепенка с надпис: „Подкрепете войниците ни“, а на предното стъкло друга, която гласеше: „Военнопленник/Изчезнал при акция“. Реших да не критикувам войната в Ирак, тъй като нямах желание този тип да ми прекърши врата с голи ръце.

— Качвай се — подкани ме той.

Каросерията миришеше на застоял цигарен дим и бензин. Таблото бе украсено с лепенка на специалните части. Започвах да изпитвам нежни чувства към войната.

— Имаш ли предпочитания към определен сервиз? — попита ме той.

Едва го чух заради воя на хидравликата на платформата.

Имах близък приятел, откачен на тема коли, но аз самият не можех да отлича карбуратор от карибу.

— Не катастрофирам често — отговорих.

— Не ми приличаш на хората, които вдигат капака на колата или си сменят маслото сами — усмихна се Харли. — Знам един добър сервиз — добави той. — Не е далеч оттук.

Седяхме мълчаливо, а той шофираше внимателно. Направих няколко опита да започна разговор, но ми се стори, че се мъча да запаля мокра клечка кибрит.

По принцип мога да говоря с всеки за всичко — спорт, деца, кучета, телевизия, каквото и да е. Работех като мениджър по продажбите за една от най-големите компании в света, която се съревноваваше със „Сони“ и „Панасоник“. Произвеждахме онези огромни, красиви плазмени телевизори и монитори, за които хората мечтаят. Великолепни продукти. И бях открил, че истински добрите продавачи можеха да започнат разговор с кого ли не. Аз бях един от тях.

Но този тип не искаше да говори и след известно време се предадох. Изпитвах известно неудобство — седях на предната седалка на пикап, шофиран от член на „Ангелите от ада“, бях издокаран в скъп костюм и се опитвах да избегна дъвката или каквото друго бе залепено на мушамената тапицерия. Опипах ребрата си и реших, че няма нищо счупено. Всъщност, почти не усещах болка.

Зазяпах се в лепенките по таблото. Освен онази с емблемата на специалните части, имаше една със знаме с надпис „Тези цветове не избеляват“ и друга, която гласеше: „Специалните части — аз съм мъжът, за когото майка ти те предупреждаваше“.

— Твой ли е пикапът? — попитах след малко.

— Не. Приятелят ми притежава компания за пътна помощ и понякога му помагам.

Я, май ставаше приказлив.

— Той от специалните части ли е? — полюбопитствах.

Дълго мълчание. Да не би да бе неучтиво да питаш дали някой е от специалните части? Или пък ако отговореше, после трябваше да ме убие?

Тъкмо се канех да повторя въпроса, когато Харли проговори:

— И двамата служихме там.

— Аха — кимнах, после замълчахме.

Харли пусна радиото. Предаваха бейзболния мач между „Ред Сокс“ и сиатълските „Маринърс“ от стадион „Фенуей“, Играта беше напрегната и интересна. Обичам да слушам бейзбол по радиото. Имам огромен плазмен телевизор у дома, който купих с намаление като служител на компанията, и често гледам спортните предавания на него. Но нищо не може да се сравни с бейзбол по радиото — изтракването на бухалката, ревящата тълпа, дори тъпите реклами. Класика. Коментаторите звучат точно както когато бях дете, а вероятно са звучали по същия начин и в детството на баща ми. Равните им гласове са като чифт стари маратонки — удобни, познати и поизносени. Използват клишета и внезапно се въодушевяват и започват да крещят.