Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 2

— Наистина съжалявам — казах.

— Няма да ни позволят да опитваме цял живот — почти проплака тя. — Пука им само за резултатите, а ние сме пълен провал.

Кейти, това е едва третият ни опит. А и шансът е само около десет процента, нали? Ще продължим да опитваме, бебчо. Това е всичко.

— Какво ще правим, ако пак не се получи?

Сърцето ми се сви от мъката в гласа й.

— Не мога да отида в Калифорния и да пробвам с чужда яйцеклетка. Не мога да мина през всичко това. Дали да не помислим за осиновяване? Джейсън, едва те чувам.

Нямах нищо против осиновяването. А и не съм малоумен, затова реших да намаля музиката. На волана има някакво миниатюрно копче, чието действие все още не бях схванал напълно, затова започнах да натискам различните бутони с палец, но внезапно музиката загърмя още по-силно.

— Кейт — започнах, но в същия миг осъзнах, че колата бе отбила на банкета, а после — вън от пътя.

Пуснах телефона и стиснах волана с две ръце, но бе прекалено късно.

Чу се силен удар. Завъртях волана и скочих на спирачките.

Кошмарно хрущене на метал. Бях отхвърлен напред към волана, после назад. Внезапно колата се обърна на едната си страна. Моторът ръмжеше, колелата се въртяха във въздуха.

Веднага разбрах, че не съм сериозно ранен. Май само си бях натъртил ребрата. Странна работа, незабавно си припомних старите черно-бели шофьорски филми — онези, с които плашеха начинаещите през шестдесетте години, със заглавия като „Последната среща“ и „Механична смърт“. Един от приятелите ми в колежа имаше видеокасета с такъв филм. Гледането му можеше да ти изкара акъла от страх. Не можех да повярвам, че някой би седнал зад волана, след като е гледал „Механична смърт“.

Завъртях ключа, изключих радиото и поседях безмълвно няколко секунди. После взех мобифона от пода, за да се обадя на пътна помощ.

Чух писъците на Кейт.

— Хей — казах тихо.

— Джейсън, добре ли си? — уплашено извика тя. — Какво стана?

— Добре съм, бебчо.

— Джейсън, за бога, катастрофа ли направи?

— Не се тревожи, сладурче. Съвсем добре съм. Всичко е наред. Не се притеснявай.

Четиридесет и пет минути по-късно се появи яркочервен пикал с платформа. Каросерията му бе украсена с огромен надпис „М. Е. Уолш“. Шофьорът се приближи към мен с бележник в ръка. Беше висок, широкоплещест тип с брада катинарче. Широка лента придържаше назад дългата му прошарена коса. Беше облечен в черно кожено яке с емблемата на „Харли Дейвидсън“.

— Кофти работа — отбеляза той.

— Благодаря за помощта — отвърнах.

— Няма проблеми — кимна Харли. — Позволи ми да отгатна. Говорил си по мобифона, нали?

Примигнах, поколебах се за миг и признах засрамено:

— Да.

— Проклетите неща са истинска напаст.

— Така си е — съгласих се.

Да бе, сякаш можех да оцелея без мобифона. Но пък този тип не изглеждаше от хората, които са непрестанно на телефона. Караше пикап и мотор. Вероятно в пикапа имаше радиостанция, тютюн за дъвчене и диск с кънтри музика. И руло тоалетна хартия в жабката. Явно беше човек, който си коси тревата сам и е влюбен в колата си. Човек, който мисли, че последните четири думи от националния химн са: „Господа, стартирайте двигателите си“.