Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 169

Кърт говореше бавно и спокойно, почти приспивно.

— Това е кошмар, с който не искаш да живееш. Ако уцелиш някого от толкова близо, ще бъдеш опръскан с кръв и мозък. А тази гледка ще те преследва до края на живота ти.

— Гледай само — казах и натиснах спусъка.

Кърт не помръдна. Това бе странното. Стоеше спокойно с разперени ръце.

Нищо не се случи. Пистолетът не стреля.

Натиснах отново, но никакъв резултат.

Внезапно дясната му ръка се протегна напред и грабна оръжието.

— Смотан аматьор — презрително изсумтя той, като завъртя пистолета и го насочи към мен. — Зареди го, но не свали предпазителя.

Завъртях се и побягнах.

С дивашка скорост. Никога преди не бях тичал така. Но пък и никога преди не бях тичал, за да си спася живота.

Чух гласа му зад себе си.

— Колтът не е лесен за употреба, особено от аматьор.

Изфучах навън от офиса.

Кърт изкрещя:

— Трябваше да ми позволиш да те науча.

Асансьорите бяха точно пред мен. Втурнах се към таблото и натиснах копчето.

— Няма къде да избягаш — засмя се Кърт, като се приближи към мен.

Защо ли не стреляше?

Звънчето на пристигащия асансьор дрънна. Слава богу! Вратата се отвори и скочих вътре. Чух стъпките на Кърт, натиснах бутона за лобито, но асансьорът не тръгна. О, господи, не! Леко поклащане и най-после проклетата машина се задвижи.

Адски бавно. Копчетата за различните етажи започнаха да се осветяват едно след друго. Деветнадесет… седемнадесет. Къде, по дяволите, беше Кениън?

Внезапно асансьорът потръпна и спря. На деветия етаж.

Всички светлини угаснаха. Не виждах нищо. Бе тъмно като в катран.

Кърт някак си бе изключил асансьора и електричеството. Протегнах се напред в тъмното и докоснах копчетата. Прокарах пръсти по тях и натиснах всяко едно. Никакъв резултат.

Аварийната ръчка се намираше под контролния панел. Не я виждах, но си припомних положението й. Опипах под таблото слепешком, най-после усетих ръба на панела и ръчката. Дръпнах я, но не последва нищо. Нито аларма, нито звук.

Заля ме паника. Бях заклещен в пълна тъмнина в спрян асансьор. Дланите ми се плъзнаха по студените стоманени врати. Намерих цепката, където се срещаха. Беше прекалено тясна, за да напъхам пръсти в нея. По челото и гърба ми потече пот.

Безпомощно халосах вратите и ги сритах. Стоманата не помръдна.

Намерих мобифона си и го отворих, набрах 911.

Лекото избипване ми показа, че обаждането ми се е провалило. Тук нямах покритие.

Сърцето ми заби лудо. Пред очите ми заиграха цветни петна. Стори ми се, че стените на асансьора се спускат към мен.

Скочих нагоре и се опитах да достигна тавана. Дали бе захванат с болтове? Можех ли да ги разхлабя? Дали имаше авариен изход?

Усетих стоманения парапет, който стърчеше на около десетина сантиметра. Скочих отново и докоснах тавана. Напипах някаква дупка. Спомних си, че на тавана имаше някаква лампа. Не стърчаха никакви болтове.

Но трябваше да има авариен изход. Нали така? Законите за безопасност го изискваха.

А ако имаше авариен изход и успеех да се измъкна, какво щях да правя? Да се изкатеря в шахтата на асансьора като Джеймс Бонд?