Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 167

— За мен не струва нищо.

— Защо тогава бе готов да сключиш сделка?

Леко колебание. В бизнеса се случваше често. Колко потенциални клиенти внезапно се разтреперваха тъкмо преди да подпишат? Обикновено, когато усетех подобно нещо, им поднасях някоя приятна изненада. Почти винаги вършеше работа.

— Защо? Защото предпочитам да не е в ръцете на ченгетата. Не че не мога да се справя и с това, ако се наложи. А и приятелите ми от полицията могат случайно да го загубят някъде. Но аз съм внимателен човек.

— Кой може да твърди, че ченгетата дори ще знаят какво е това?

Той сви рамене.

— Може и да не знаят. Прав си.

— Може дори да не разберат, че е от порше.

— А, за такива неща могат да се сетят. Нужно е само някой смотаняк от криминолозите да открие следи от живак. Не знам. Не ми пука. Но защо да рискувам? Ние с теб можем да се споразумеем и да си продължим живота щастливо и спокойно.

Кимнах.

Пипнах го.

Това беше достатъчно. Надали щях да чуя нещо повече, но и това бе достатъчно инкриминиращо.

— Поемам страхотен риск — казах.

— Животът е риск. Хайде, дай ми го.

Замълчах.

Според Марк Симкинс истинските шампиони в продажбите могат да седят безмълвно цял ден, ако им се наложи. Иска им се да кажат нещо, но не го правят, а си държат устата затворена.

Измина доста време, вдигнах сака и го разкопчах. Извадих парчето метал, което бях опаковал в найлон и обвил с лепенка, и му го подадох.

— Добре — кимна Кърт.

Дръпна лепенката и свали найлона от лоста. Хвърли найлона на пода, вдигна нагоре лоста и го огледа възхитено.

— Къде е Греъм? — попитах.

— Знаеш ли къде е старият завод на „Дженеръл Мотърс“?

— Авеню „Уестърн“, на около два километра оттук?

— Точно така. На празния паркинг.

Кърт ми подаде малък ключ. Предположих, че е за багажник.

— Странно как животът ти може да зависи от малко парче метал — каза той, като се приближи бавно до прозореца. — Също като куршум. Може да спаси живота ти или да те убие.

След тези думи той размаха лоста към прозореца.

Стъклото експлодира със силен трясък и милиони парченца се посипаха по пода.

— Евтин боклук — презрително отбеляза Кърт. — Строителите би трябвало да се изръсят поне за ламинат.

— Не се чувствам добре — съобщих на скрития микрофон.

Искаше ми се да изкрещя за помощ.

В кабинета нахлу студен въздух, примесен с капчици дъжд.

— Добре — каза Кърт. — Напоследък си подложен на сериозен стрес. Внезапно изкачване до върха. Напрежение да спасиш отдела. Все пак не знаеше, че ти правят номер. Игрички на високо ниво. Откри истината, а тя се оказа прекалено зловеща за теб.

Думите му не ми харесаха. Досещах се какво се кани да направи.

— Сто и петдесет души ще останат безработни заради теб. Да, сериозен стрес. Ти също ще си изгубиш работата, а жена ти е бременна. Затова правиш единственото логично в подобно отчаяно състояние. Скачаш. Чудесен ден за умиране, нали?

Вятърът виеше в кабинета и разхвърляше наоколо листове, събаряше снимките от бюрото ми и шкафа.

— Говори за себе си — възразих.

Бръкнах в сака и извадих колта на Кърт. Военен полуавтоматик, четиридесет и пети калибър.