Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 171

— Полицай Санчес — обади ми се глас по телефона.

Не разбирах.

— Санчес? Къде е Кениън?

— Кой се обажда? — попита Санчес.

Видях силует в коридора. Трябваше да е Кърт.

— Джейсън Стедман — прошепнах. — Познавам Кениън. Намирам се в сградата на „Ентроникс“. Трябва да се обадите на Кениън и веднага да изпратите някого тук. Побързайте, за бога!

— Стедман? — попита Санчес. — Долното леке?

Испанският му акцент звучеше още по-твърдо.

От сенките излязоха две фигури. Кърт държеше мобифон до ухото си.

— Бихте ли искали да ви свържа с гласовата поща на сержант Кениън? — попита той с гласа на Санчес и се ухили широко.

Другият мъж до него държеше пистолет в ръка.

Рей Кениън.

— Да вървим — нареди ми той. — Хайде, дай другата половина.

Вторачих се в него смаяно. Бях набрал 911. Сигурен бях. Не бях звънял на Кениън.

— Джери — обади се Кърт. — Дай ми пистолета. Аз ще се погрижа.

Джери. Джеремая Уилки. Приятелят му от специалните части. Онзи, който не бе свидетелствал срещу него. Онзи, който притежаваше автосервиза.

И който бе Рей Кениън.

Джеремая Уилки подаде пистолета на Кърт. Приличаше на колта, който бях откраднал от шкафа, но не бях сигурен.

— Момчетата никога няма да повярват на това — засмя се Уилки.

— Не, няма да повярват — потвърди Кърт, като насочи пистолета срещу него и го простреля. — Защото няма да чуят историята.

Уилки се просна на пода. Лявото му слепоочие се обагри с кръв. Очите му останаха отворени.

Вторачих се в Кърт.

— Джеремая има проблем с пиенето — обясни ми той. — Вкарва няколко водки и започва да дрънка. Но игра адски убедително ченге, нали? Винаги е искал да стане ченге. Чичо му бил страхотен полицай.

— Обадих се на 911 — казах.

— Това се нарича прекъсване на връзката. Клонирах телефона ти, така че да мога да чувам всичките ти разговори. Хайде, дай да си довършим работата.

Той насочи пистолета към мен.

— Явно си скрил другото парче в кабинета си, а, хитрецо? Да вървим!

Тръгнах към кабинета и той ме последва. Влязох вътре, застанах в средата на стаята и мислите ми запрепускаха. Вятърът виеше. Мокетът бе обсипан с листове и парчета стъкло.

— Е, знам, че не е в бюрото ти — каза Кърт. — Нито в библиотеката. Нито в другите обичайни за криене места.

Очите ми пробягаха към куфарчето, после бързо отместих поглед настрани. Все още си беше на мястото.

— В един от панелите на тавана — казах бързо.

Кърт беше забелязал погледа ми.

— Не мисля така — отвърна той. — Подай ми метала и си свободен да си ходиш.

— Няма да скоча през прозореца.

— Дай ми остатъка от метала.

Очите ми пробягаха отново, почти неволно, към куфарчето до бюрото.

— Имам нужда от помощ — обясних. — Трябва ми стълба или нещо подобно, за да стигна до панела на тавана.

— Стълба? — учуди се той. — Леле, определено не мисля, че имаш нужда от стълба — засмя се, като пристъпи към бюрото и грабна куфарчето ми. — Не те ли учих за езика на тялото? Малките погледчета и гримаси, които издават мислите ти? Не те бива да ги скриеш.

Опитах се да му измъкна куфарчето от ръката, но, разбира се, Кърт беше много по-силен от мен и го издърпа. Сега и двете му ръце бяха върху него и, докато си играеше с ключалките, се възползвах от моментната му разсеяност и се отдръпнах назад.