Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 129

Говореха тихо и се опитваха да си обяснят станалото. Летаски им разказа какво бе чул от съотборника си, който шофирал зад поршето: как пътят завивал надясно, но поршето се забило направо в парапета, после в бетонна колона и накрая се преобърнало. Екипът на първа помощ веднага осъзнал, че няма нужда от него, тъй като и двамата мъже били мъртви. После полицията затворила лявата лента на магистралата за няколко часа.

— Тревър пиян ли е бил? — зачуди се Форсайт. — Не го помня като голям пияч.

Никой не знаеше, разбира се.

— Патологът обикновено проверява за алкохол в кръвта — отбеляза Фестино. — Поне така показват по телевизията.

— Съмнявам се — каза Летаски. — Не познавах Тревър добре като вас, а пък Глийсън — още по-малко, но и двамата са отивали на баскетболен мач. Не биха се напили преди него. След това може би да, но не и преди.

— Глийсън беше сериозен пияч — обади се Фестино. — Страхотно си падаше по купоните.

— Все пак — възрази Летаски.

Всички закимаха. Никой не вярваше, че Тревър е бил пиян.

— Обичаше да шофира бързо — изтъкна Форсайт. — Адски бързо. Но беше добър шофьор. Как е загубил контрол над колата? Снощи не валя, нали?

Летаски поклати глава.

— Петно от масло или нещо подобно? — попита Форсайт.

— Аз самият стигнах дотам по магистрала 95 — отвърна Летаски. — Но не видях никакви петна.

— Някога виждал ли си жена му? — вметна Детуайлър, най-младият ни продавач.

— Страхотно маце — облиза устни Рик. — Руса, с големи цици. Точно каквато би очаквал от Тревър.

Той се огледа наоколо и забеляза неодобрителните погледи на колегите.

— Съжалявам — побърза да се извини.

— Нямаха деца, слава богу — отбеляза Летаски.

— Слава богу — присъединих се към него.

Бях слушал разговорите внимателно, но без да се намесвам. Не исках да рискувам и да споделя подозренията си с тях.

— Механичен дефект или нещо подобно? — зачуди се Детуайлър.

Летаски въздъхна.

— Предполагам, че всичко е възможно.

— Госпожа Алард ще съди „Порше“ до дупка — реши Фестино.

След няколко минути всички излязоха от кабинета ми, за да започнат работа, само Фестино остана.

— Какво мислиш за Тревър? — попита ме той колебливо.

— Какво имаш предвид?

— Знам, че не трябва да се говори лошо за мъртвите, но мразех тоя задник. Знаеш го. Предполагам, че и ти изпитваш същите чувства.

Не отговорих.

— Но… не знам… може пък и да не е бил чак толкова лош. Нито пък Глийсън. Макар че бе още по-трудно да харесаш Глийсън.

Кимнах.

— Е, може и да проявявам нетактичност, но реши ли на кого ще възложиш сделките им?

Новините се разчуват бързо в ерата на имейлите. Точно преди обяд получих писмо от Джоан Тюрек в Далас.

Страшно съжалявам за Тревър Алард и Брет Глийсън. Направо не мога да повярвам. Ако бях суеверна, щях да кажа, че върху „Ентроникс“ тегне проклятие.

Май в думите й имаше известна логика.

По обяд отидох до обществения телефон в кафенето. Почти никой не го използва, тъй като всички в сградата си имат телефони на бюрата, както и мобифони.

Бях решил да се обадя на ченгетата.