Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 130

Искаше ми се да звънна на някоя линия за анонимни информатори, но колкото и да е странно, полицията в Масачузетс нямаше такава. В сайта им открих линии за тероризъм, палежи, бегълци от правосъдието, кражби на коли и мошеничества, но нищо за най-обикновените убийства.

Затова звъннах на полицая, чието име бе в прес изявлението. Шон Макафи, който разследваше катастрофата, не бе на работното си място. Може би се намираше на мястото на катастрофата, но подозирах, че разследването му бе формално.

От друга страна, не исках да проследят обаждането ми и да ме разкрият. Смятах, че полицията в наши дни може да проследява всички обаждания, дори от мобифони. Така че, ако искаха да разберат откъде се обаждам, щяха да стигнат само до обществения телефон в кафенето на сградата на „Ентроникс“ във Фрамингам.

— Сержант Макафи — изрече груб глас с южняшки акцент.

Наблизо нямаше никой — телефонът се намира в ъгъла на кафенето до вратата за персонала, но все пак не смеех да говоря високо. От друга страна обаче, ми се искаше да прозвуча уверено.

— Сержант Макафи — започнах с деловия си глас, — разследвате катастрофата, станала снощи на магистрала 95 в Уолтам, нали? Поршето?

— Да — потвърди сержантът, изпълнен с подозрение.

— Имам известна информация за нея.

— Кой се обажда?

Бях готов за въпроса.

— Аз съм приятел на шофьора.

— Име?

Моето ли? Или името на шофьора?

— Страхувам се, че не мога да ви дам името си.

— Каква е информацията ви?

— Мисля, че нещо е било направено на поршето.

Дълга пауза.

— Защо мислите така?

— Защото шофьорът имаше враг.

— Враг. Мислите, че някой го е избутал от пътя?

— Не.

— Значи смятате, че някой е повредил колата умишлено?

— Точно така.

— Господине, ако разполагате с информация, важна за следствието, трябва да направите услуга и на починалия, и на себе си и да дойдете да поговорите с мен.

— Не мога да го направя.

— Аз с удоволствие бих дошъл до Фрамингам — предложи ми ченгето.

Знаеше откъде се обаждам.

— Не мога да се срещна с вас.

Полицаят започна да се ядосва и повиши тон.

— Господине, без повече информация, като например името на врага, за когото говорите, нямам за какво да се захвана. Криминолозите проучиха мястото на злополуката снощи. Нямаше следи от гуми, нито пък улика, че шофьорът е направил нещо друго, освен да се забие в парапета. Така че нашето мнение е, че става дума за фатална катастрофа с кола. Ако разполагате с нещо, което би могло да промени мнението ни, би трябвало да го споделите с нас. В противен случай, просто забравете.

Не очаквах подобно отношение. Зачудих се дали ченгето искаше да ме накара да се засрамя, за да започна да сътруднича, или наистина не му пукаше какво точно бе станало.

— Просто мисля, че хората ви трябва да огледат колата внимателно — казах кротко. — Обзалагам се, че ще откриете следи от саботаж.

— Да огледаме колата внимателно? — извика той. — Господине, колата е зверски смачкана, а е и горяла. Не е останало много от нея, ясно ли е? Съмнявам се, че някой би могъл да открие нещо.

— Казва се Кърт Семко — изрекох бързо и затворих телефона.