Читать «Изхвърлени в морето» онлайн - страница 256

Пит се изправи на крака и се завъртя като пиян в изолационното помещение. Вицепрезидентът вдигна поглед към него и се опита да каже нещо, но преди да издаде звук, Пит го нарами и се затътри към асансьора.

Водата бе стигнала до коленете му и се плискаше в стените. Той разбра, че само след секунди шлепът щеше да поеме към дъното. На път за асансьора водата стигна до гърдите му и той ту вървеше, ту плуваше вътре. Беше късно да повтори операцията с въжето. Той грабна Марголин и го провря през отвора на тавана на асансьора и придържайки го през гърдите, започна да се качва по желязната стълба към малкия правоъгълен отрязък синьо небе, който му се струваше отдалечен на километри.

Сети се, че беше вързал Лорън за горната палуба, за да не падне в морето. През съзнанието му мина ужасяващата мисъл, че така тя ще намери смъртта си, когато шлепът потъне.

Отвъд страха лежи отчаянието, а отвъд него — неудържимият стремеж за оцеляване, който пресича границите на болката и изтощението. Някои хора отстъпват пред безнадеждността, други се опитват да подминат нейното съществуване, ала малцина са онези, които я приемат и застават лице в лице с нея.

Докато гледаше как пяната заплашително следва изкачването му в асансьорната шахта, Пит се мъчеше до последната капка на волята си да спаси живота на Марголин и Лорън. Имаше чувството, че ръцете му са изскочили от раменните стави. Пред очите му играеха бели петна, а опъването на пукнатите му ребра премина от обикновена болка в остра агония.

Ръцете му се подхлъзнаха от отлюспена ръжда и той за малко не падна назад във водата, която кипеше под петите му. Колко по-лесно щеше да му бъде да се предаде, да остави всичко, да изпадне в забрава и да облекчи болката, която изтезаваше тялото му. Но той не отстъпи. Стъпало след стъпало бавно се качваше нагоре, чувствайки как инертното тегло на Марголин натежаваше с всяка следваща стъпка.

Слухът му се възвърна отчасти и той долови странен звук от тупкане, но не му обърна внимание, тъй като реши, че кръвта бучи в главата му. Водата вече бе заляла краката му и шлепът се разтресе — беше тръгнал надолу.

Обгърна го кошмарен свят. Над него се наведе тъмна фигура, той се пресегна и сграбчи нечия ръка.

Равносметка

„Лифтоник“ OW-607

75.

Говорителят на Белия дом Алън Моран със самодоволна усмивка обходи в кръг Източната зала на Белия дом, спирайки се да размени по някоя дума с помощниците и приближените си, докато чакаше последната дума от процеса, който се водеше на партерния етаж на Сената.

Той поздрави малка група от партийни ръководители, после им се извини, че ги напуска, когато видя, че в залата влизат държавният секретар Дъглас Оутс и министърът на отбраната Джес Симънс. Моран тръгна към тях и протегна ръка, която Оутс не пое.

В отговор на високомерието му Моран само сви рамене — вече можеше да си го позволи.

— Е, както изглежда, отказвате да възхвалявате Цезар, но и не се готвите да го погребете.