Читать «Изхвърлени в морето» онлайн - страница 247

— Според теб откъде изникна?

Сандекър стоеше прав, скръстил ръце пред гърдите си и лицето му засия от въодушевление.

— Ах, ти, Пит! — промълви той. — Ах, ти, хитър, неукротим кучи сине!

— Каза ли нещо?

— Просто размишлявах на глас.

— Какво ли смятат да направят?

— Мисля, че ще атакуват и ще се качат на борда.

— Това ще е лудост, пълна лудост — изропта Меткалф. — Стрелците на влекача ще ги направят на пух и прах.

Изведнъж Сандекър се напрегна, забелязвайки нещо на заден план на екрана. Меткалф не го бе видял, както и никой от останалите, които наблюдаваха картината.

Адмиралът сграбчи Меткалф за ръката.

— Английският кораб!

Меткалф стреснат вдигна поглед.

— Какво английският кораб?

— Милостиви боже, виж какво става. Той ще прегази парахода!

Меткалф забеляза, че разстоянието между двата плавателни съда бързо се скъсяваше, забеляза и пенестата диря, която „Патфайндър“ оставяше след себе си, докато напредваше с пълен ход.

— Грант! — извика той.

— Слушам, сър.

— Защо английският кораб не се отправи към падналите във водата?

— Съвсем не зная, генерале. Шкиперът потвърди молбата ми за спасяването им, но после тръгна да преследва парахода. Не можах да установя повторна връзка с него. Изглежда, вече не обръща внимание на съобщенията ми.

— Извадете го от строя! — нареди Сандекър. — Предупредете го, че ще предприемете въздушен удар и извадете тия мерзавци от строя!

Меткалф се поколеба, изпълнен с нерешителност.

— Но той плава под британски флаг, за бога!

— Залагам си званието, че това е кораб на Бугейнвил и флагът е за заблуда.

— Но не го знаеш със сигурност.

— Може би. Знам обаче, че ако направи парахода на трески, ще се простим с последния си шанс да спасим Винс Марголин.

73.

Няколкото последователни изстрела от автоматичните оръжия на „тюлените“, насочени към лоцманската кабина на влекача, разбиха вътрешните механизми на командния пулт и разстроиха бутоните за кормилните пера. Капитан Пуджон бе принуден да намали скоростта и да продължи управлението чрез маневри с лостовете за ръчната газ.

Ли Тонг не му хвърли дори един поглед. Беше се съсредоточил в радиостанцията и издаваше нареждания на командира на „Патфайндър“, наблюдавайки зорко подскачащия върху вълните древен кораб.

Най накрай той се обърна към Пуджон.

— Не можеш ли да възстановиш пълния ход?

— Осем мили в час е най-високата скорост, която мога да стигна, щом искаме да поддържаме прав курс.

— Колко ни остава още? — попита за десети път в рамките на един час Ли Тонг.

— Според ехолота дълбочината започва да се увеличава. Това значи още около две мили.

— Две мили — повтори Ли Тонг замислен. — Достатъчно време, за да заредим детонаторите.

— Ще сигнализирам със свирката, когато стигнем над сто фатома вода — предложи Пуджон.

Ли Тонг погледна към тъмната морска повърхност, нашарена с ивици от оттичащите се води от Мисисипи. На лъжливия океанографски кораб му оставаха само няколкостотин метра, за да се вреже в крехкия корпус на „Стоунуол Джексън“. Вятърът донесе до слуха му преследващите го стонове на калиопа. Той поклати глава в недоумение и се запита кой ли е отговорен за внезапната поява на този архаичен речен параход.