Читать «Игра на дама» онлайн - страница 328

На Етиен му се стори тъпо Оливейра да му пречи по това време сутринта, макар че все пак го посрещна с три нови картини, които искаше да му покаже, но Оливейра веднага каза, че най-добре било да използват приказното слънце, увиснало над булевард „Монпарнас“, и да слязат до болница „Некер“ да посетят стареца. Етиен изпсува тихо и затвори ателието. Портиерката, която много ги обичаше, им каза, че двамата имат изражения на току-що изровени от гробовете, на живеещи в космоса, и така откриха, че мадам Бобе чете science-fiction, което им се стори страхотно. Като стигнаха до „О Шиан ки фюм“, изпиха по чаша бяло вино, докато обсъждаха сънищата и живописта като възможни средства за противопоставяне на нато и други язви на деня. На Етиен не му се виждаше толкова странно, че Оливейра отива да види някакъв тип, когото не познава, и двамата бяха на мнение, че така е по-удобно, и т.н. На информацията една госпожа описваше пламенно залезите в Нант, където според думите й живеела дъщеря й. Етиен и Оливейра слушаха внимателно думи като слънце, бриз, поляна, луна, свраки, покой, куцата, Бог, шест хиляди и петстотин франка, мъглата, рододендрони, старост, леля ти, небесносин, дано не забрави, саксии. После се възхитиха на достойната паметна плоча: dans cet hospital, laennec decouvrit l’auscultation, и двамата помислиха (и си го казаха), че аускултацията трябва да е вид змия или саламандър, надлежно скрити в болница „Некер“, преследвани кой знае из какви потайни коридори и мазета, докато не се предадат задъхани на младия учен. Оливейра поразпита и ги упътиха към зала „Шофар“, втория етаж вдясно.

— Може пък и никой да не му идва на посещение — каза Оливейра. — Виж какво съвпадение, казва се Морели.

— Откъде да знаем дали не е умрял — каза Етиен, загледан във фонтана с червени рибки в открития двор.

— Щяха да ми кажат. Оня само ме погледна, нищо повече. Не исках да го питам дали вече е идвал някой.

— Могат да дойдат на посещение и без да минат през дежурния.

И така нататък. Има мигове, в които от отвращение, от страх или защото трябва да изкачиш два етажа, а мирише на фенол, диалогът става изключително многословен, както когато утешаваш някого, чието дете е умряло, и измисляш най-тъпите разговори, сядаш до майката, закопчаваш й пеньоара, била е малко разгърдена, и казваш: „Ето, готово, няма да настинеш“. Майката въздиша: „Благодаря“. Казваш: „Не личи, ама по това време започва да захладнява рано“. Майката казва: „Да, наистина“. Казваш: „Не искаш ли шал?“ Не. Затворили сме главата външна закрила. Щурмуваме главата вътрешна закрила: „Ще ти направя чай“. Не, не иска. „Да, трябва да пийнеш нещо. Не може така, минали са толкова часове, а ти нищо не си пила“. Тя не знае колко е часът. „Минава осем. От четири и половина нито си яла, нито си пила. И тази сутрин почти не яде. Трябва да хапнеш нещо, ако ще и една препечена филийка със сладко“. Не иска. „Направи го заради мен, ще видиш, апетитът идва с яденето“. Въздишка, нито да, нито не. „Виждаш ли, ето, иска ти се. Ей сега щети направя чай“. Ако това не даде резултат, остава настаняването. „Толкова ти е неудобно тук, ще се схванеш“. Не, добре й било. „Не, гърбът ти сигурно се е схванал, целия следобед седиш в това кораво кресло. По-добре да си легнеш за малко“. А, не, това не. Неизвестно защо, но леглото като че ли е предателство. „Да, разбира се, може и да поспиш малко“. Двойно предателство. „Имаш нужда, ще видиш, че ще си починеш. Аз ще остана с теб“. Не, така й било добре. „Добре, но тогава ще ти донеса възглавница за гърба“. Добре. „Ще ти отекат краката, ще ти донеса табуретка да си ги вдигнеш“. Благодаря. „А след малко в леглото. Обещай ми“. Въздишка. „Да, да, изобщо не се глези. Ако ти го беше казал докторът, щеше да го послушаш“. Както и да е. „Трябва да поспиш, скъпа“. Варианти ad libitum.