Читать «Игра на дама» онлайн - страница 326

— Не — каза Оливейра. — Нито фокус-мокус, нито трик. И двете ми се виждат доста мухлясали.

— Трябва да се внимава — каза Морели и затвори очи. — Всички гоним чистотата, пукайки старите изрисувани пикочни мехури. Веднъж Хосе Бергамин без малко да се строполи мъртъв, когато си позволих да му изпусна въздуха от две страници, доказвайки му, че… Но внимавайте, приятели, да не би онова, което наричаме чистота…

— Квадрата на Малевич — каза Етиен.

— Ecco! Говорехме, че трябва да помислим за Хермес, да го оставим да поиграе. Вземете, подредете всичко това, щом сте дошли да ме видите. Може и аз да успея да стигна дотам и да хвърля един поглед.

— Ще дойдем утре, ако искате.

— Добре, ама ще съм написал и други неща. Ще ви побъркам, хубаво си помислете. Донесете ми „Голоаз“.

Етиен му подаде своя пакет. С ключа в ръка Оливейра не знаеше какво да каже. Нищо не беше както трябва, това не трябваше да се случи днес, беше мръсен ход при игра на шах с шейсет фигури, безполезна радост сред най-дълбоката тъга, необходимостта да я отпъдиш като муха, да предпочетеш скръбта, когато единственото, което стига до ръцете ти, е този ключ към радостта, крачка към нещо, от което се възхищаваше и имаше нужда, ключ, отварящ вратата на Морели, света на Морели, и сред цялата тази радост се чувстваше тъжен и мръсен, с уморена кожа и гуреливи очи, с дъх на безсънна нощ, на виновно отсъствие, на липса на дистанция, за да разбере дали е направил добре всичко, което е правил или не е правил тези дни, чуваше хлипането на Мага, ударите по тавана, понасяше студения дъжд по лицето си, развиделяването над „Пон Мари“, киселите оригвания от вино, смесено с тръстикова ракия и водка, и с още вино, усещането, че в джоба му е пъхната ръка, която не е неговата, ръката на Рокамадур, късче нощ, от което се стича слюнка, мокри бедрата му, радостта толкова закъсняла или може би твърде ранна (една утеха: може би твърде ранна, все още незаслужена, но тогава, може би, vielleicht, maybe, forse, peut-être, ах, мамка му, мамка му, до утре, учителю, мамка му, безкрайно мамка му, да, в часа за посещения, безкрайно заинатяване на мамка му върху лицето и по света, мамка му на света, ще ви донесем плодове, мамка му гадна на шибаната му мамка, мамка му отвратна на гнусната му мамка, мамка му лайняна на пикливата му мамка, dans cet hôpital Laennec découvrit l’auscultation: може би все още… Един ключ, неизразима фигура. Един ключ. Може би все още можеш да излезеш на улицата и да вървиш с ключ в джоба. Може би все още ключът Морели, превърташ ключа и влизаш в нещо друго, може би все още.

— Всъщност това е посмъртна среща, въпрос на дни — каза Етиен в кафенето.

— Тръгвай — каза Оливейра. — Много е лошо да те гоня така, но е по-добре да тръгваш. Предупреди Роналд и Перико, среща в десет в къщата на стареца.

— Лош час е — каза Етиен. — Портиерката няма да ни пусне.