Читать «Игра на дама» онлайн - страница 323
Хулио Кортасар
152.
Злоупотреба със съзнанието
Къщата, в която живея, по всичко прилича на моята — по разположението на стаите, по миризмата в антрето, мебелите, косата светлина сутринта, по-мека на обяд, разсеяна и скрита следобед, всичко е еднакво, даже пътечките и дърветата в градината, и тази стара, почти съборена врата, и паветата в двора.
Часовете и минутите на отминаващото време също приличат на часовете и минутите от моя живот. В мига, в който се завъртат около мен, си казвам: „Наистина приличат. Колко са подобни на истинските часове, които изживявам в този момент!“
Аз от своя страна, макар че съм премахнал в къщата си всички отразяващи повърхности, когато стъклото на някой прозорец упорито ми връща собственото ми отражение, виждам в него някой, който прилича на мен. Да, много прилича, признавам го!
Но да не настояват, че това съм аз! Хайде де! Тук нищо не е истинско. Когато ми върнат моята къща и моя живот, тогава ще намеря истинското си лице.
153.
— Може да сте от Буенос Айрес и така нататък, но ще ви порицаят, ако не внимавате.
— В такъв случай ще се постарая да внимавам.
— Добре ще направите.
154.
И все пак обувките стъпваха по някаква подобна на линолеум материя, носът усещаше кисело-сладкия мирис на разпръснати из въздуха асептични частици, старецът бе настанен в леглото, подпрян надве възглавници, носът му приличаше на кука, захваната за въздуха, за да го задържи в седнало положение. Блед, с предсмъртни сенки под очите. Невероятен зигзаг в температурния лист. Защо си правеха този труд?
Поговориха си как няма нищо, приятелят аржентинец случайно е станал свидетел на злополуката, приятелят французин бил художник, във всички болници една и съща свинщина. Морели, да, писателят.
— Не може да бъде — каза Етиен.
Защо не, защо не, изданието-камък-във-водата: цоп и след това никой не чува нищо. Морели си направи труда да им каже, че бе продал (и подарил) около четиристотин екземпляра. О, да, два в Нова Зеландия, трогателна подробност.
Оливейра извади цигара с трепереща ръка и погледна сестрата, която кимна утвърдително, отиде си и ги остави между два жълтеникави паравана. Седнаха в долната част на леглото, като преди това вдигнаха оттам няколко тетрадки и свитъци хартия.
— Ако бяхме видели съобщението във вестника… — каза Етиен.
— Излезе във „Фигаро“ — каза Морели. — Под някаква телеграма за гадния снежен човек.
— Не може да бъде — едва прошепна Оливейра. — Но, от друга страна, е по-добре, предполагам. Иначе щяха да дойдат какви ли не дърти баби с дебели задници, албуми за автографи и буркани домашно желе.
