Читать «И се възправи сянка» онлайн - страница 20

— Какво е това? — сопна се тя. — Толкова са малки, че едва ги виждам.

— Пясъчните скариди винаги са малки по това време на годината, матриарх. Още са твърде млади.

— Какво? Не можете ли да ги поохраните малко? И какво е това? Навсякъде има мръсни петна. Предполагам, че и кухненският персонал е твърде млад по това време на годината, за да поддържа среброто чисто.

— Приемете извиненията ми, матриарх. Все още обучавам новите попълнения да се държат по правилния начин. Уверявам ви, че това няма да се повтори повече. Ако желаете, мога да ги накарам да приготвят нещо друго.

— И да чакам още по-дълго? Не. Можеш да си вървиш.

Че погледна към мрачното лице на Лушън, което го гледаше гневно с обезумелите си очи. Младият дипломат облегна глава назад и извърна очи надясно, където старицата Кира все още седеше, без да помръдва.

Сега изпод клепачите й ясно се виждаше как очите й проблясват — този неин птичи поглед, който беше вторачен в Че, сякаш можеше да прозре до дъното на душата му.

Че затвори очи и се отпусна.

Без криле

Леле! — каза си Коя, когато порив на вятъра блъсна фигурата, висяща между двата небесни кораба, и залюля мъжа като махалото на часовник.

— Спрете! — изкрещя уплашено вахтеният на палубата и вдигна ръка към мъжете от екипажа, които дърпаха второто въже.

Те тутакси престанаха да го теглят и замръзнаха на място, наблюдавайки люлеещата се фигура с неувереността на хора, които никога преди не са опитвали нещо подобно и са наясно, че е възможно само защото някой им е разказвал за това.

Там, в бездната от празен въздух между двата съда, люлеейки се на въжето, опънато между тях, фигурата върху дървения стол отвори уста и извика саркастично: Не бързайте, господа!

Коя се усмихна въпреки загрижеността си за мъжа.

— Вдигни го, Седай, побързай — енергично подвикна той на вахтения и макар Коя да изглеждаше млад за напредналата си възраст, дори прегърбен над бастуна си, мъжете с готовност се заеха да изпълнят нарежданията му с почитанието на послушни синове към баща и отново задърпаха въжето.

Точно тогава далечната фигура се завъртя на стола си от нов, по-силен порив на вятъра. Коя чу как вятърът блъсна копринената обвивка над главата му и видя как двата небесни кораба започнаха да се отместват един спрямо друг. Страничните им тръби за маневриране се запалиха след бързите заповеди на капитаните им.

Въпреки това небесните кораби леко се раздалечиха. Въжето, закачено към далечната палуба на кхосианския съд, се мърдаше насам-натам, после се изопна и така мъжът се залюля още по-опасно под него. Коя рязко си пое дъх, наведе се напред, подпрян на бастуна си, и ръката му стисна здраво абаносовата дръжка.

Ако загубеха този мъж сега, това спокойно можеше да означава и загубата на цялата война.

— По-бързо! — подкани ги той, без да сваля поглед от товара им.

Фигурата беше вече изминала доста повече от половината път и най-сетне приближаваше до кораба. Мъжът изглеждаше по-спокоен от Коя, който просто наблюдаваше от палубата. Краката му се люлееха над бездната, дълбока няколко хиляди стъпки и стигаща чак до развълнуваното море долу. Той обърна глава, за да погледне скалистата брегова линия на Минос и залива, в който градът Ал-Минос лежеше като проблясваща перла. С приближаването му Коя различи дългата му коса, която се вееше около зачервеното му от вятъра лице, ръцете му, обсипани с множество обикновени пръстени, и тежкото палто от меча кожа, обвиващо едрата му фигура.