Читать «Земя на славата» онлайн - страница 53

Тук беше постът при портата, откъдето беше наблюдавал с очакване пристигането на баща си от града. Оттатък бяха конюшните, където беше вкусил първата целувка, и дворът, където преди години едва не умря от ръката на Рений. Въпреки запустелия вид всичко беше същото, доколкото можеше да прецени, като котва в промените на живота му. Все пак би дал всичко да можеше Тубрук да излезе и да го поздрави — или Корнелия да е тук.

Спря пред портата и зачака в тишината, потънал в спомените, за които се беше вкопчил, сякаш можеха да останат истински, докато портата не се отвореше и всичко не се променеше отново.

Някакъв мъж — не го познаваше — се появи на стената и Юлий се усмихна замислено, застанал на стъпалата. Познаваше ги по-добре от всичко на света. Неговите стъпала. Неговият дом.

— Какво искаш? — попита мъжът хладно. Въпреки че Юлий носеше най-обикновено оръжие, около него имаше излъчваше на власт и мъжът го усети.

— Дойдох да видя Клавдия и дъщеря си — отвърна Юлий.

Очите на мъжа се разшириха от изненада и той изчезна да извести хората вътре.

Вратата бавно се отвори и Юлий и Октавиан влязоха в двора. Юлий чу как някой вика Клавдия. Спомените не го пускаха и той си пое дълбоко дъх.

Баща му беше загинал, защитавайки стената. Тубрук го беше носил под портата. Въпреки топлото слънце Юлий потрепери. На това място имаше препалено много призраци. Чудеше се дали някога наистина ще се чувства спокойно тук, където всеки ъгъл и завой му напомняха за миналото.

Клавдия излезе тичешком от сградата, видя го и замръзна, а щом той слезе от коня, се поклони ниско. „Времето не е проявило милост към нея“, помисли си Юлий, хвана я за раменете, вдигна я и я прегърна. Беше все така едра и сръчна, но лицето й бе силно набръчкано от времето. Ако Тубрук беше оцелял, тя щеше да се омъжи за него, но възможността за щастие беше открадната от същите ножове, които му бяха отнели Корнелия.

Видя в очите й сълзи и това сякаш изтласка неговата собствена болка по-близо до повърхността. Заедно бяха споделили загубата и той беше неподготвен за силата на собствените си чувства: бяха минали години, но те отново стояха в двора, както когато въстанието на робите раздираше юга. Тогава тя беше обещала да остане и да отгледа дъщеря му и това бяха последните думи, които си размениха, преди той да замине.

— Измина много време, без да чуем нищо от теб, Юлий. Не знаех къде да изпратя новините за майка ти — каза тя. Сълзите се търкаляха по страните й и той я прегърна по-силно.

— Аз… знаех, че предстои. Тежко ли беше?

— Накрая говореше за теб и намери успокоение в Юлия. Не усети болка, никаква.

— Радвам се — отвърна тихо той. Майка му беше далечна фигура от толкова време, че се изненада колко много му липсва възможността да я види отново, да седне до леглото й и да й разкаже подробностите от Испания и битките, които беше видял. Колко пъти беше идвал, за да й разказва какво прави с живота си? Дори когато болестта беше отнела разума й, тя сякаш го чуваше. Сега си нямаше никого. Нямаше баща, към когото да се затича, нито Тубрук, за да се смее на грешките му, никой, който да го обича безгранично, не беше останал на този свят. Болеше го за всички тях.