Читать «Земя на славата» онлайн - страница 52

Спокойното тропане на копитата беше приспивно, но Юлий беше напрегнат. Семейната гробница беше извън града и той се взираше напред да я зърне за пръв път от толкова време.

Слънцето вече се издигаше към зенита. Юлий заби пети в хълбоците на коня. Октавиан го последва и двамата препуснаха напред, последвани от възхитените викове и подсвирквания на търговците, които кретаха след тях.

Гробницата беше семпла, от черен мрамор: правоъгълен блок край пътя, водещ към огромните порти на града на по-малко от миля пред тях. Юлий, плувнал в пот, слезе от коня и го поведе през тревата между гробовете.

— Този е — прошепна Юлий и пусна юздите да паднат от ръцете му. Прочете имената, изсечени в черния мрамор, и за момент затвори очи пред името на майка си. Очакваше го, но реалността от знанието, че прахта й е тук, породи болка, която го изненада и напълни очите му със сълзи.

Името на баща му беше изписано преди повече от десет години. Юлий наведе глава и проследи буквите с пръсти.

Третото име беше най-новото, болката, която изпитваше, докато го гледаше, бе най-силна. Корнелия. Скрита от слънцето и от неговата прегръдка. Нямаше да може да я докосне отново. Никога.

— Имаш ли вино, Октавиане? — попита Юлий след дълго мълчание. Опита се да се изправи, но ръката, която беше положил на камъка, сякаш беше залепнала там. Чу как Октавиан рови в дисагите и стисна студеното гърло на амфората, която струваше повече от месечната заплата на легионерите му. Нямаше по-добро вино от фалернското, но Юлий искаше само най-доброто, за да отдаде почитта си на онези, които най-силно бе обичал.

В горната част на гроба в мрамора беше издълбана плитка купа, която водеше към дупка, не по-голяма от медна монета. Юлий счупи печата на амфората и се зачуди дали Клавдия понякога довежда дъщеря му, за да нахранят мъртвите. Сигурен беше, че старата жена не е забравила Корнелия, също като него.

Тъмното вино забълбука в купата. Юлий чуваше как изтича надолу и пада вътре.

— Тази чаша е за баща ми, който ме направи силен — прошепна той. — Тази е за майка ми, която ми даде любовта си. А тази последната е за съпругата ми. — Спря, хипнотизиран от бълбукането на виното, докато то изтичаше в гроба. — Корнелия, която обичах и все още почитам.

Когато най-после върна амфората на Октавиан, очите му бяха зачервени от сълзи.

— Вържи добре гърлото, момче. Има още един гроб, който трябва да видим, преди да отидем вкъщи, а Тубрук би искал повече от чашка. — Юлий се насили да се усмихне и усети как част от тъгата в него се утаява, когато отново се качи на коня. Копитата зачаткаха достатъчно силно, за да прогонят тишината от смълчаното гробище.

Когато приближи имението, го загложди някакъв страх. Това беше място с толкова много спомени и толкова болка. С очите на детството си забеляза бурени, избуяли сред житата, и едва доловим упадък във всяка тревичка между камъните или лошо поправен зид. Чуваше тихото жужене на пчелите. Очите му запариха.

При вида на белите стени, които ограждаха основните сгради, усети болка. Боята беше нашарена с оголени кръпки и той се почувства виновен за това. Къщата беше част от всяка рана в спомените му, а изпод ръката му не беше излязло нито едно писмо за дъщеря му или Клавдия. Дръпна юздите и забави коня. Всяка крачка усилваше болката му.