Читать «Земя на славата» онлайн - страница 259

Верцингеторикс стоеше на високите стени на Алезия и гледаше към равнината. Към тях идваха безчет факли.

— Това Мадок ли е? — напрегнато попита Брай.

Царят погледна по-малкия си брат и го стисна за рамото във внезапен прилив на обич.

— Кой друг може да е? Доведе армиите на Галия, за да ги пометем. — Наведе се по-близо към него. — Водачите на арверните са истински мъже и не могат да бъдат победени, нали?

Брай му се усмихна.

— Бях започнал да губя надежда. Не ни е останала храна за повече от месец…

— Тогава им кажи тази вечер да се наядат добре. Утре ще видим римляните разбити, ще си проправим път през техните крепости и стени и ще си върнем Галия. И следващите поколения няма да видят повече легиони.

— И ти ще бъдеш цар? — попита Брай.

Верцингеторикс се разсмя.

— Аз съм цар, братчето ми. Цар на велик народ. Сега, когато племената си спомниха повика на кръвта, нищо на света не може да ни спре. Със зората всичко това ще свърши и ще сме свободни.

В първите сивкави лъчи видяха лагера на галските конници — простираше се на цели три мили. Чуха и радостните викове на защитниците на Алезия — галите бяха видели пристигналата подкрепа.

Въпреки че наближаваше лято, сутринта беше студена. Храната, докарана от римската провинция в подножието на Алпите, беше първото топло ядене от дни и войниците я изядоха бързо — много дори облизаха канчетата.

Римските укрепления около Алезия бяха достатъчно високи, за да накарат галите да спрат и да обмислят как да нападнат. Издигаха се на двайсет стъпки и зад и върху тях бяха разположени четирийсет хиляди от най-добрите пешаци на света. Това не беше лесен противник дори при огромния брой хора, които беше събрал Мадок.

Самият той не знаеше колко точно са бойците му — знаеше само, че никога не е виждал такава армия, събрана на едно място. Но въпреки това беше предпазлив, тъй като Верцингеторикс го беше предупредил да внимава, когато се измъкна от Алезия, за да събере племената.

— Не забравяй хелветите — напомни му той.

Дори когато врагът ги превъзхождаше многократно, римляните бяха победили всяка армия, изправила се срещу тях. Оцелелите римляни пък, събрани тук, бяха ветерани — а те най-трудно можеше да бъдат убити. На Мадок му се искаше брат му да е с него, за да направлява конниците. Усещаше критичните погледи на бойците си и това го притесняваше. Знаеше, че брат му е по-добър цар, отколкото би бил той. Той нямаше да успее да обедини племената — нещо, което не се беше случвало от хиляда години. Старите вражди бяха забравени и в крайна сметка племената бяха изпратили най-добрите си мъже, за да помогнат на върховния цар да счупи гръбнака на римските нашественици.

Сега всичко зависеше от неговите думи и десетки хиляди ги очакваха.

Юлий се качи на хълма, за да се обърне към мъжете, които предвождаше вече девет години. Познаваше стотици от тях по име. Огледа редиците и видя десетки познати лица — всички го чакаха да заговори. Знаеха ли колко е напрегнат? Беше споделял с тях лишенията на походите и опасността на битките. Бяха го виждали да полага повече усилия от всеки от тях, да върви с дни, без да спи, докато не му останеше нищо друго освен желязната воля, която го крепеше на крака.