Читать «Земя на славата» онлайн - страница 257

— Аварикум. Лечителят дойде, когато пишех за последния ден.

— А, да. Готов ли си да продължим?

— Ако искаш, господарю. Но може би ще е по-добре да те оставя да си починеш.

Юлий почеса небръснатата си брадичка.

— Аварикум дойде скоро след избиването на трите кохорти под командването на Берик. Пишеш ли това?

— Да — прошепна Адан. За своя изненада усети как на очите му лютят сълзи — не можеше да си ги обясни.

— Нападнахме. Не можех да задържа мъжете след това, което бяха видели. Но не се и опитах. — Юлий спря. Дъхът му излизаше като грубо съскане.

— Само осемстотин оцеляха, Адан. Запиши истината. От четирийсет хиляди мъже, жени и деца само осемстотин оцеляха, когато приключихме. Изгорихме града и взехме всичкото зърно от хамбарите. Но пак на всичките ми войници им се брояха ребрата. Верцингеторикс се беше придвижил напред естествено и всеки град, до който стигахме, беше унищожен. Подкарваше стадата пред себе си и не оставяше нищо освен птици и зайци, ако можехме да ги уловим. За да храня четирийсет хиляди мъже, Адан. Без запасите на Аварикум щяхме да сме свършени.

— Разбивахме ги отново и отново всеки път, когато ги настигнехме в равнината, но всички племена на Галия се бяха присъединили към него и той всеки път беше с по-голяма армия от нашата — продължи Цезар. — Берик беше убит през третия месец — или четвъртия, не мога да си спомня. Собствените му нередовни войници го хванаха в засада. Не открихме тялото му.

Юлий замълча: спомняше си как Берик беше отказал да повярва, че мъжете, които е обучавал, ще го убият. Беше честен човек и беше платил с живота си за честността си.

— Верцингеторикс се придвижи на север към Герговия и когато дойде пролетта, видях как моите войници ядяха зелени кълнове, докато не повърнеха. Въпреки това унищожавахме армиите, които се осмеляваха да се изправят срещу нас. Брут и Октавиан се справиха добре, но броят, Адан… Всяко племе, което бяхме нарекли приятели, се беше вдигнало срещу нас и имаше моменти, когато… Не. Изтрий това, съмненията ми не трябва да бъдат записвани… Не можехме да го уморим от глад в Герговия, а бойците ми ставаха все по-слаби. Бях принуден да се придвижа на запад, за да събера провизии, и въпреки това едва успяхме да намерим достатъчно, за да не умрем от глад. Верцингеторикс изпрати войска срещу нас и тя ни нападаше нощем. Изминах хиляда мили през последната година, Адан. И видях смъртта да върви с мен.

— Но сега го хвана в капан в Алезия — тихо каза писарят.

Юлий с усилие седна, главата му увисна.

— Най-голямото укрепление, което съм виждал в Галия. Град на четири хълма, Адан. Да, улових го в капан. И гладуваме навън, докато той ни чака да измрем.

— От юг вече карат зърно и месо. Най-лошото свърши.

Юлий потрепери — толкова леко, че можеше да се приеме и за дишане.

— Може би. Запиши сега. Построихме около Алезия осемнайсет мили окопи и укрепления. Издигнахме три огромни могили, толкова високи, че да можем да построим наблюдателници. Верцингеторикс не може да избяга, поне докато ние сме тук — а ние ще останем тук. Нашите пленници говорят за него като за цар на всички гали и докато той не умре или не го заловим, галите ще продължат да се бунтуват. Посичаме ги с хиляди, но те ще се вдигат на бунт всяка пролет, докато царят им не умре. Нека в Рим знаят, Адан. Нека разберат какво правим тук.