Читать «Земя на славата» онлайн - страница 260

— Няма да искам от вас да се биете за Рим! — изрева той. — Какво знае Рим за нас тук? Какво разбира сенатът от това какви сме ние? Търговците в домовете си, робите, строителите и курвите не са били с нас в нашите сражения. Когато мисля за Рим, не мога да мисля за тях — те са толкова далече. Моите братя са тези, които виждам пред мен.

Думите идваха лесно. Обичаше тези хора. Не би могъл да обясни тази връзка на някой непознат, но не беше и необходимо. Те го познаваха такъв, какъвто е. Бяха го виждали и ранен, и изтощен след дълъг поход. Всеки от мъжете пред него си спомняше моментите, когато беше говорил пред тях, и това означаваше много повече от сребърните монети, с които им плащаше.

— Няма да ви карам този последен път да се биете за Рим. Ще го поискам за себе си — каза той и те вдигнаха глави още по-високо, когато го чуха, а по редиците се понесоха одобрителни възгласи.

— Кой би се осмелил да се нарече Рим, докато ние все още сме живи? Градът е само камъни и мрамор без нас. Ние сме неговата кръв и неговият живот. Ние сме неговият смисъл! — Юлий махна с ръка към ордите на галите и продължи: — Чест е да видиш толкова много мъже, тръгнали срещу нас! Те знаят нашата сила, легиони мои! Знаят, че нашият дух е непобедим. И ще ви кажа, че ако бях сред техните редици, щях да се изплаша от това, което виждам. Щях да се ужася. Защото те не са като нас. Александър щеше да се гордее да крачи с вас, както се гордея аз. Щеше да се гордее да види мечовете ви, вдигнати в негово име. — Пак се взря в редиците и видя, че Рений го гледа.

— Когато сърцата и ръцете ни са уморени, ние пак продължаваме — извика Юлий. — Когато коремите ни куркат и умираме от жажда — пак продължаваме!

Спря и се усмихна.

— И запомнете едно, приятели. Ние сме истински войници. Хайде да я пометем тая сбирщина!

Войниците удариха мечовете в щитовете си и изреваха одобрително.

— На стените! Идват! — извика Брут и всички се втурнаха към позициите си.

Юлий остана още миг на хълма, изпълнен с гордост от войниците си.

Мадок потръпна. Когато само преди месец бе избягал от Алезия, римляните прокопаваха първите окопи. А сега стените бяха високи… и покрити с войници.

— Да изгорим портите и кулите им! — заповяда той и видя как пламват хиляди факли. Пукането на пламъците беше знак за война и сърцето му заби по-бързо. Но въпреки това се притесняваше, като гледаше високите укрепления. Конете не можеха да преодолеят такава преграда. Ако римляните не бъдеха подмамени навън, загубите щяха да са ужасни.

Усещаше хилядите очи върху себе си. Вдигна дългия си меч и посочи към римските сили. Любимите му арверни бяха готови на десния фланг. Знаеше, че те ще последват заповедите му. Искаше му се да е така уверен и в останалите в разгара на битката, но се боеше, че когато започнат да падат, ще изгубят и малкото дисциплина, която беше успял да им внуши.