Читать «Земя на славата» онлайн - страница 124

Стисна юмруци. Беше дал дъщеря си и беше заложил време, пари и власт на Помпей и Крас. В замяна щеше да има по-голяма свобода от всеки военачалник в историята на града. Дори Сципион Африкански не беше имал властта, която щеше да има Юлий в Галия. Дори Марий беше отговарял пред сената. Юлий знаеше, че не може да позволи подобно нещо да се изплъзне от ръцете му заради един мъж, каквото и да му се наложеше да направи.

Тълпите се разделяха, за да му направят път. Онези, които го разпознаваха, се умълчаваха. Изразът на новия консул не допускаше никакъв опит да го поздравят или приветстват и мнозина се чудеха каква ли новина го е ядосала до такава степен в самия ден на избора му.

Без да им обръща внимание, Юлий спря пред огромните порти на къщата на Бибул. Решителността му се затвърди, докато вдигаше юмрук, за да потропа. Нямаше да се откаже.

Отвори му роб, младеж, почти момче. Лицето му беше гримирано. Погледна го, но щом го позна, се ококори от изненада.

— Аз съм консул на Рим. Познаваш ли закона?

Робът уплашено кимна.

— Тогава не заключвай никоя врата нито пред мен, нито зад мен. Ако докоснеш ръкава ми, ще умреш. Дойдох да видя господаря ти. Води.

— К-консул…

Младежът понечи да падне на колене, но Юлий му се сопна.

— Води!

Гримираното момче не се нуждаеше от друго подканяне. Обърна се и почти затича пред Юлий. Вратата към улицата остана да се люлее зад тях.

Юлий тръгна след момчето. Мина през стаи, където други също толкова силно гримирани деца наблюдаваха замръзнали преминаването му. Едно-две извикаха от учудване и Юлий се втренчи в тях. Нито един възрастен ли нямаше тук? Начинът, по който бяха облечени, му напомняше повече на курвите на Сервилия, отколкото…

Почти загуби момчето зад един ъгъл, изненадан от мислите си. После се забърза, а момчето ускори хода си по коридорите, докато не нахлуха едновременно в една осветена стая.

— Господарю! — извика робът. — Консул Цезар дойде!

Юлий спря, задъхан от гнева, който препускаше през вените му. Бибул беше в стаята със Светоний, който се бе навел над ухото му и му шепнеше нещо. Неколцина красиви роби стояха покрай стените, а две голи момчета лежаха в краката на двамата мъже. Лицата им бяха зачервени от виното, а очите им бяха по-стари от телата им. Юлий потрепери, обърна се към Светоний и му заповяда:

— Излез!

Светоний бавно се изправи, като в транс от влизането на Юлий. Беше погрознял от злоба и се бореше с противоречивите си чувства. Един консул не биваше да бъде докосван. Дори мястото на Светоний в сената не би го спасило при подобна обида.

Юлий спокойно отпусна ръка на меча си. Знаеше, че Бибул ще е по-слаб без приятеля си. Знаеше го още преди да бе измислил с какво да върти на шиш този дебелак. Сега обаче беше намерил нещо.

Светоний се обърна към Бибул за отмяна на заповедта — нали и той беше консул, — но видя само ужас на месестото му лице. И все пак се бавеше, чакаше само една дума, която би му позволила да остане.

Бибул гледаше като дете, изправено срещу змия. Юлий се приближи към Светоний, приведе се към него и той се дръпна.