Читать «Земя на славата» онлайн - страница 125

— Вън! — повтори тихо Юлий и Светоний бързо-бързо излезе.

Цезар отново се обърна към Бибул и той най-после събра сили да заговори.

— Това е моята к-къща…

Юлий му изръмжа и Бибул уплашено се дръпна на леглото.

— Нищожество! Осмеляваш се да разговаряш с мен, докато тези деца седят в краката ти! Ако те убия, това ще е истинска благословия за Рим. Не, имам по-добра идея. Ще ти отсека последното нещо, което те прави мъж. И ще го направя веднага.

Юлий изтегли меча си и Бибул изпищя и задраска по покривката на леглото, но нямаше къде да избяга. Разплака се, когато Цезар доближи острието до слабините му.

— Недей, моля те!

Юлий разбираше, че съдбата е дала всичко в ръцете му. Хладната и разумна част от него беше доволна, че Бибул е разкрил подобна слабост. Няколко заплахи и този мъж никога вече нямаше да си позволи да покаже лицето си в сената. Понечи пак да викне на Бибул, но едно от децата се размърда и привлече погледа му. Не гледаше него, а господаря си и в очите му имаше омраза, ужасяваща върху толкова младо лице. Ребрата на детето се брояха, а на врата му имаше пурпурна следа. Юлий внезапно осъзна, че дъщеря му е на същата възраст, и отново се обърна ядосано към Бибул.

— Продай робите си. Продай ги някъде, където няма да ги измъчват, и ми изпрати адресите, за да мога да ги проверя. Ще живееш сам, ако изобщо те оставя жив.

Бибул кимна, долната му челюст се тресеше.

— Да, да, ще ги продам… не ме осакатявай. — И пак се разхлипа. Юлий го удари два пъти през лицето и сцепи устните му — потече тънка вадичка кръв.

— Ако те видя в сената, имунитетът ти няма да те спаси, кълна се във всички богове. Ще направя така, че да те хвърлят в тъмница и никога вече да не видиш слънцето. Ще се молиш дните ти да свършат.

— Но аз съм консул! — изхлипа Бибул.

Юлий се наведе напред, помръдна меча и дебелият мъж ахна.

— Само по име. Няма да позволя на мъж като теб да влиза в моя сенат. Никога. Времето ти в сената изтече.

— Сега той може ли да ме мъчи? — попита внезапно момчето.

Юлий го погледна. Беше се изправило. Поклати глава и каза:

— Вече не.

— Тогава ми дай нож.

Юлий го погледна в очите и не видя там нищо друго освен решителност.

— Ще те убият, ако го направиш — тихо каза консулът.

Момчето потрепери, но отвърна твърдо:

— Струва си. Дай ми оръжие и ще го заколя.

Бибул измуча нещо и Юлий гневно махна към него с меча.

— Ти кротувай. Тук разговарят мъже. Ти не участваш. — Обърна се отново към роба и видя, че е вирнал брадичка при тези думи.

— Ако искаш, няма да те спирам, момче, но ще ми е по-нужен жив, отколкото мъртъв. Поне засега. — Смъртта на Бибул щеше да означава нови избори и нови противници, които можеше и да нямат слабостите му. Въпреки това Юлий не отпрати момчето.

— Искаш го жив? — попита то.

Юлий го гледа дълго в очите, после кимна.

— Искам да си тръгна още сега — каза момчето.

— Мога да ти намеря къде да отидеш. Задължен съм ти.

— Не само аз. Всички. Нито нощ повече тук.

Юлий го погледна изненадано.

— Всички ли?

— Всички — отвърна робът. Гледаше го в очите, без да трепне. Юлий първи отклони поглед.