Читать «Зелени години» онлайн - страница 7

Вниманието ми очевидно беше отклонено в яденето. Татко погледна мама на другия край на масата и предпазливо, но с безпокойство се върна към прекъснатия разговор.

— Нищо ли не поиска мисис Чапмън?

— Не — отговори тихо мама, — въпреки че трябва да се е охарчила за билетите и какво ли не още. Има вид на добра, сърдечна жена.

Татко леко въздъхна.

— Добре, че на света са останали още свестни хора. Трябваше ли да наемате файтон?

— Не, нямаше много нещо за носене. Повечето дрехи са му омалели. Пък изглежда и ония нехранимайковци са отмъкнали всичко.

Сякаш някакъв вътрешен спазъм обхвана татко, той вторачи поглед в нещо мъчително и промърмори:

— Прахосничество едно след друго. Не се учудвам, ако нищо не е останало.

— О, татко, при толкова много болести!

— Но без капчица здрав разум. Защо не са се застраховали? Една нормална полица и всичко щеше да е наред.

Безизразният му поглед се спря върху мен и аз, още по-отмалял, с мъка се опитах да изпразня чинията си.

— Ти си юнак, Робърт. В тази къща нищо не се хвърля.

На масата срещу мен седеше Кейт и мрачно гледаше здрача зад прозореца, сякаш за нея разговорът беше съвсем безинтересен. По едно време тя ми се усмихна окуражително. Чудех се, Кейт бе на двадесет и една година, само три години по-млада от майка ми, а колко малко приличаше на нея. Моята майка беше хубава, а тя изглеждаше грозна, с безцветни очи, изпъкнали скули и суха, напукана румена кожа. Безцветната й коса сякаш бе уловила средното положение между червения цвят на Гау и черния на Леки.

— Ти сигурно ходиш на училище? — попита Кейт.

— Да — пламнах цял, просто защото ми заприказваха; големи усилия се изискваха от мен, за да говоря. — В Кресънт в училището на мис Барти.

Кейт кимна с разбиране.

— Харесваше ли ти там?

— Да, много. Ако отговорим правилно по катехизис или по общообразователните предмети, мис Барти ни дава бонбонени дражета от кутията в долапа.

— Тук, в Ливънфорд имаме хубаво училище. Мисля, че ще ти хареса.

Татко се изкашля.

— Смятам, че началното училище на Джон стрийт… при теб Кейт… ще е напълно подходящо.

Кейт отмести погледа си от прозореца и го вторачи право към татко — настойчиво, почти враждебно.

— Знаеш, че училището на Джон стрийт е малко и мизерно. Той трябва да учи в Академичното училище като всички нас. Човек в твоето положение не може да постъпи другояче.

— Е — наведе очи татко, — може би… но от следващия срок… Сега е четиринадесети октомври, нали? Поизпитай го малко и виж за кой клас е.

Кейт решително тръсна глава.

— Сега той е уморен до смърт и трябва да ляга. При кого ще спи?

Дрямката все по-силно ме завладяваше, но при тези думи аз се сепнах, запремигвах към мама, а тя в това време размишляваше, сякаш другите трудности й бяха попречили да обмисли този въпрос по-рано.

— Много е голям да спи при теб, Кейт… а твоето легло е тясно, Мърдок… освен това често учиш до късно. Защо да не го сложим в бабината стая, татко? Искам да кажа, докато я няма.