Читать «Зелени години» онлайн - страница 9

Почти в същото време чухме хлопването на входната врата и мама ни извика долу.

— Как я карате двамата? — тя ни поздрави с лека съучастническа усмивка на неспокойното си лице, сякаш виждаше пред себе си ученици, готови за какви ли не лудории.

— Отлично, Хана, благодаря — отговори дядо учтиво и седна на татковия стол с дървените облегалки на централното място на масата. Скоро разбрах, че той се храни извън стаята си само сутрин на закуска, затова й отдава голямо значение. Печката гореше и в кухнята бе много уютно. На мястото на Мърдок имаше петна и трохи. И тримата се чувствувахме близки. Мама сипа в чашите какао от кутията и наля вода от големия чайник с черен похлупак.

— Чудя се, тате — каза тя, — ще вземеш ли Робърт със себе си тази сутрин.

— Разбира се, Хана — любезно, но сдържано отговори дядо.

— Знам, че ще ми помогнеш с каквото можеш — говореше тя, сякаш това се отнасяше за някой друг, а не за мен. — В началото може да е малко трудно.

— Тц… — дядо вдигна чашата с две ръце към устата си. — Защо предварително да отстъпваме пред трудностите, момичето ми!

Мама продължи да го гледа с оная тъжна, едва уловима усмивка. По този особен израз и по лекото поклащане на главата разбрах колко много го обича. Привършихме закуската, тя излезе за малко и се върна с бастуна му, твърдата квадратна шапка и документите, които го видях да преписва вчера. Тя внимателно изчетка старата износена шапка, после стегна по-здраво документите с тънкия червен ширит.

— Това не е работа за тебе, татко, с твоите способности. Но ти знаеш колко ни помагаш с това.

Дядо се усмихна неопределено, стана от масата и важно сложи шапката си. Мама ни изпрати до вратата. Тук тя дойде съвсем близо до дядо и се загледа дълго, многозначително и неспокойно в сините му очи. После тихо каза.

— Обещаваш ми, нали, татко.

— Ех, Хана! Каква неспокойна жена си! — Той й се усмихна снизходително, хвана ме за ръка и тръгнахме по пътя.

Скоро стигнахме последната трамвайна спирка. Там чакаше един червен трамвай — все още новост по това време, кондукторът наместваше пръта и сред пукот от сини искри се опитваше да го свърже с горната жица. Дядо ме заведе до предната седалка на откритата горна платформа. Още по-силно стиснах ръката му, а той ми хвърли изкосо предразполагащ и пламенен поглед. Набрали скорост, ние се спуснахме по слабия наклон от Тол, понесохме се бързо и уверено към Ливънфорд, а утринният полъх свистеше в ушите ни.

— Билети, моля. Моля, билети. — Чух щракането на кондукторските клещи наблизо, дрънкането на монетите в чантата му, но дядо продължаваше да гледа напред, подпрял брада на бастуна. Вятърът развяваше косата му, беше изпаднал в транс и нито моят умоляващ поглед, нито подканата на кондуктора можеха да го извадят от него. Беше така погълнат от мислите си, така неподвижен, че кондукторът се спря нерешително. Тогава дядо, без да помръдне, придаде на неподвижната си поза такъв възмутен вид, като да каже „и това ми било стар приятел, с когото си се споразумял тайно“, и като връх на всичко така съучастнически и многообещаващо намигна, че човекът се ухили глупаво.