Читать «Зелени години» онлайн - страница 27

— Нищо не дава толкова енергия, момчето ми, колкото дънлопското сирене.

Не се съмнявах в това, но ужасно страдах от киселини в стомаха.

В събота следобед той ме взе със себе си до гробищата, за да ме покаже на приятелите си. Когато избумках боксьорските си пози пред тях, той мрачно обясни причините за приближаващия конфликт. Чух Садлър да се смее неприятно.

— Какво става с великите ти идеи, Гау? Винаги си казвал: живей и остави другите на спокойствие, а сега ти започваш бой.

— Садлър — каза рязко дядо, — понякога е необходимо да се бием, за да можем да живеем.

Това накара мистър Боуг да млъкне, но виждах, че има много лошо мнение относно моите шансове за успех.

Съдбовният ден настъпи. Когато пресичах площадката на стълбището, дядо ме извика в стаята си и тържествено разтърси ръката ми.

— Запомни — погледна ме той в очите, — каквото и да е… само не се страхувай.

Ревеше ми се — въпреки дядовото сирене, крехките детски години под грижите на бедната ми майка още си казваха думата. И нещо по-лошо; макар преследванията ми да продължаваха, напоследък Гавин даваше признаци, че взема моята страна — залепи плесница на Бърти Джамисън загдето много грубо се блъска на „прескочи кобила“ и веднъж в клас, като забеляза, че ми трябва гума, тихо бутна към мен своята. Но дадох дума на дядо и сега нищо, нищо не трябва да ме спре. Наставникът ми избра времето — четири часа, веднага след излизане от училище. Цял ден с непрекъснат трепет наблюдавах спокойното, съсредоточено, умно лице на Гавин отсреща в класната стая. Беше красив, с дълбоки очи, тъмни дълги мигли и малка горда горна устна; типично лице на планинец — баща му беше от Пърт, а покойната му майка — потомка на рода Кампбел от Инверъри. Може би защото вечерта щеше да излиза с голямата си сестра, днес беше облечен в характерната за семейство Блеър фустанела от тъмен кариран вълнен плат, носеше строга кожена кесия и черни обувки. Един-два пъти погледът му улови моя: трябва да съм гледал странно умоляващо. На сърцето ми беше тежко. Почти чувствувах, че го обичам. А трябваше да се бия с него.

Четири удара на стария часовник от високата сива кула на Академичното училище… Изчезна и последната ми надежда мистър Далглиш да ме задържи след часовете. Пусна ме заедно с другите. Пресичах игрището, Гавин вървеше пред мен, небрежно метнал чантата на гърба си. Необходимостта да направя нещо, ако не искам да се върна при дядо като жалък страхливец, ме подтикваше, независимо от чувствата ми. Изведнъж изтичах напред и силно блъснах Гавин. Той се завъртя и ме видя насреща си — стисках юмруци един върху друг, сякаш държах свещ по време на процесия.

— Разделяй юмруците! — изкрясках фразата, която е традиционната покана за бой в Ливънфорд. Веднага вик на почуда и очакване се изтръгна от другите момчета.

— Бой! Гавин и Шанън. Бой! Бой!

Гавин пламна — светлата му кожа лесно почервеняваше — и огледа с досада струпалите се вече в кръг около нас момчета. Той трябваше да приеме предизвикателството, колкото и слабо да бе то. С дланта си раздели юмруците ми. Веднага ги вдигнах отново и ги задържах встрани от тялото си.