Читать «Зелени години» онлайн - страница 25

— Дай му да разбере, Бърти — викаха няколко гласа. — Смачкай му фасона.

Това роди у Джамисън нова идея. Той пусна краката ми и хвърли поглед на другите.

— Кой има нож? Да видим дали и отвътре е зелен.

— Не, Бърти, не — виках аз.

Едва говорех. Сърцето ми уплашено тупаше. Изведнъж звънецът удари и те се принудиха да ме пуснат. Стигнах коридора, откъдето трябваше да закрачим към класната стая. Мистър Далглиш, сложил пръст върху езика на звънеца, ни чакаше. Той погледна мръсния ми размъкнат вид и каза:

— Какво става?

Другите подлизурски отговориха в хор вместо мен.

— Нищо, сър.

Тогава малкият Хауи, пъргав като катерица, извика отзад:

— Току-що се възхищавахме на новия зелен костюм на Шанън, сър.

Мистър Далглиш се усмихна кисело.

През цялата седмица се чувствах страшно нещастен. Издевателствата над мен нямаха край. След часовете една хищна банда се събираше срещу църквата „Светите ангели“, съвсем близо до Академичното училище.

Въпреки че никога не бях влизал вътре в тази сграда, те цинично ме караха да се отбия вътре, да получа опрощение на греховете си, да обера кутията за събиране на помощи, да целуна пръстите на краката на пастора и някои други негови анатомични органи. Мъчителите ми бяха безжалостни и ако в отчаянието си замахнех към тях, шайката винаги ме смазваше.

За да не се натъкна на тях, постоянно нащрек и готов да побегна, аз поемах по обиколни и безлюдни пътеки — по-точно по общинския път, който минаваше покрай завода. Но дори и тук не бях в безопасност — този ужасен зелен костюм беше на гърба ми и младите техници и монтьори от завода викаха:

— Хей, Зелен брич. Знае ли майка ти, че си излязъл?

Забележките им бяха чистосърдечни, но по това време аз бях много наплашен, за да различавам шегата от оскърблението. Потънах в още по-дълбоко отчаяние, обърквах домашните си работи, зацапвах тетрадките си в клас, държах се като малоумен. Веднъж, когато мистър Далглиш ми каза да стана и издекламирам ученото стихотворение, аз толкова дълго се колебах, че той извика:

— Какво чакаш?

Отговорих разсеяно и тъпо.

— Моля, сър, за зеления си костюм.

Всички се втрещиха. Тишина. После смях от цяло гърло.

Не можех да издържам повече. Тази вечер се втурнах в дядовата стая. Още щом усетих дъха на познатата обичана миризма на спарено, сълзите бликнаха от очите ми. Откак баба ме прие при себе си, с него съвсем се бяхме отчуждили. Въпреки че се приготвих да го моля за прошка, той със студена, сдържана, презрителна усмивка ми направи знак с глава да вляза. Несвързаните ми обяснения прие с безразличие.

— Спи си при когото искаш, момчето ми — забеляза дядо.

Сега той седеше дълбоко замислен, но с известно чувство на апатия и нищо не вършеше.

— Дядо — плачех аз.

Той бавно се обърна. Бърках ли? Или очите му светнаха, като ме видя? Тишина.

— Знаех, че ще се върнеш — каза той просто. После не можа да се сдържи от ужасните си нравоучения и добави: — Старите приятели винаги са по-добри.