Читать «Зелени години» онлайн - страница 29

— Стига засега, момчета. Стиснете си ръцете. Дяволски хубаво сбиване. А сега някой да изтича за ключа на салона. Това малкото кърви като прасе.

Лежах проснат по гръб на игрището с огромния студен ключ, притиснат на врата ми, а Гавин се наведе над мен с изцапано, загрижено лице. Дрехите ми се намокриха, големите момчета се разтревожиха, че кръвта не спира. Накрая натопиха една разкъсана кърпа във вода и сол и напъхаха парченцата в ноздрите ми. Успяха.

— Полежи така двайсетина минути, момче, ще ти мине като на куче.

И си отидоха. Постепенно се пръснаха и всичките ми съученици. Всички, освен Гавин. Бяхме сами на необичайно празното игрище — едно бойно поле, изцапано, набраздено, запушено от прахоляка под краката ни. Замаян, аз се опитах да му се усмихна, но натъпканият ми нос и твърдата кора засъхнала кръв по лицето ми пречеха.

— Не мърдай — каза нежно той. — Не исках да те ударя така с глава. Беше фал.

Поклатих глава в несъгласие и кръвта почти заструи отново. Успях да се усмихна някак си.

— Съжалявам, че окото ти се затвори.

Той внимателно опипа притвореното си око и се усмихна с топлата си красива усмивка, която цял ме обля като слънчева светлина.

Когато краищата на кърпата от носа ми престанаха да капят, той внимателно ги измъкна. После ми помогна да се изправя и заедно, без да говорим, започнахме дългото си пътуване към Драмбък роуд. Халеевата комета още проблясваше по небето. Пред тяхната къща Гавин спря.

— Не можеш да си отидеш в такъв вид. Влез да се измиеш.

Следвах го неуверено между двата еднакви входни фенера с градския герб върху стъклата на всеки от тях — отличителен белег за дома на кмета, а после по внимателно утъпканата пътека с храсти от двете страни. Градината бе голяма и чудесно поддържана. В далечината, до една ръчна количка, работеше човек. Приближихме голямата пристройка за коли в задния двор на вилата с чешма отвън. Когато започнахме да се оправяме, една девойка с чиста униформа в бяло и черно ни забеляза неспокойно от прозореца и след малко дама с кафява дреха излезе и забърза към нас.

— Милите ми момчета. Нещастие ли ви се случи?

Беше Джулия Блеър, голямата сестра на Гавин, която се грижеше за бащиното домакинство след смъртта на майка им. Един въпросителен поглед и престана да задава въпроси. Тя ме заведе в стаята му — красива стая и само негова, пълна със снимки, въдичарски пръти и принадлежности и собственоръчно изработена дърворезба. Там тя ме накара да съблека отвратителните си дрехи. И докато не без погнуса ги слагаше настрана, за да ги завие в амбалажна хартия, ме принуди да облека един хубав сив вълнен костюм на Гавин.

— Познавах майка ти много добре, Робърт — каза тя с нежния си майчински глас. — Защо не наобиколиш Гавин, когато… — огледа се, но той се бавеше в кухнята, за да си сложи нещо на окото — …когато и двамата се оправите. — Долу, на входа тя ми подаде пакета. Червенина изби по сериозното лице на тази зряла жена: — Само не искаме да връщаш костюма на Гавин, Робърт. Съвсем му е малък. — Тя постоя още малко сама на стълбите. Гледаше ме как изчезвам в здрача.