Читать «Зелени години» онлайн - страница 26

Шеста глава

Най-сетне успокоен, аз седнах на дядовите колене — радостно доказателство за нашето помиряване — и му излях душата си. Той ме слушаше тихо. После, с уверено движение взе пълната лула от полицата.

— Има само един изход — каза той замислено. О, как благославях спокойната му логика след толкова дни на влудяване. — Но въпросът е дали ще го направиш.

— Ще го направя — извиках разгорещен. — Ще го направя, ще го направя.

— Кое е най-силното… най-якото… най-решителното момче в класа ви?

Трябваше ми само миг да се замисля. На този въпрос имаше един-единствен отговор. Без да се двоумя отговорих:

— Гавин Блеър.

— Кметският син ли?

Кимнах с глава.

— Тогава… — и той извади лулата от устата си — ще трябва да се биеш с Гавин Блеър.

Опулих се ужасен. Гавин в същност не се числеше към мъчителите ми. Държеше се презрително, в Академичното училище е говорил с мен само два пъти. Беше превъзходно момче — умен, но необщителен, най-добрият ученик в класа, любимец дори на Далглиш. На първо място във всички игри. Известно беше, че с една ръка може да набие Бърти Джамисън. Опитах се да обясня това на дядо.

— Страхуваш ли се? — попита ме той.

Наведох глава. Мислех за жилавото тяло на Гавин, малката му, но решителна брадичка, ясните му сиви очи. За разлика от онези смели момчета в представите ми, аз ужасно се страхувах.

— Не умея да се бия.

— Ще те науча. За една седмица ще те науча. Не ръстът е важен, а духът. — Той сви рамене. — Да напишем писмо на Далглиш, ако искаш, и да го помолим да поговори с момчетата. Но за това те още повече ще ти се присмиват. Въпросът е принципен — да нападнеш и набиеш най-силния между тях. Ще го направиш ли?

Потреперах. Но чудно, стигнал до крайна нетърпимост, аз намерих определено решение. Измърморих несвързано.

— Да.

Още същата вечер, след като помогнах на мама да избърше чиниите, започнахме тренировките. Разбрахме се да държим баба в пълно неведение за плана ни. Дядо ме поставяше в редица неестествени и неудобни пози — юмруците напред, брадичката толкова извита навътре, че виждах само обувките си. После, застанал срещу мен в същата поза, той командуваше „извивай лявата“ и аз го направих с такава бързина, че го засегнах право в диафрагмата и той, останал без дъх, се присви на стола.

— О, дядо! — извиках уплашен. — Не исках да те заболи.

Дядо беше много ядосан. Не защото го бях ударил, а защото съвсем не по джентълменски се възползувах и го засегнах „под кръста“. След като отново си пое дъх, той строго започна да ми чете нотации за нарушенията на правилата, после ме изпрати да потичам до края на пътя и обратно, за да заякват краката ми.

Следващите дни дядо положи големи усилия, за да напредна в благородното изкуство на самозащитата. Разказа ми жестоки и внушителни истории за Джем Мейс, Джим Джентълмена и Били Касапина, който се бил осемдесет и два рунда със счупена челюст и едно увиснало ухо. Нареди ми да не пия вода или да пия колкото може по-малко, та да укрепне кожата ми. Пожертва дори сиренето си от обеда — любимото му ядене — и ме накара бавно да го изям, застанал срещу него, докато слюнките капеха по мустаците му.