Читать «Звездата на афридите» онлайн - страница 3

Една вечер той реши да иде сам при крепостта. Дочака планинците да заспят и към полунощ възседна коня си, въоръжи се с пушка и пое пътя към планината.

Знаеше приблизително къде се намира крепостта и не се съмняваше, че ще стигне до нея, още повече че нощта бе великолепна и светла.

Премина няколко гори и най-сетне стигна до крепостта. Изпитваше дълбоко вълнение. Когато вдигна очи към стените, забеляза на площадката на една кула да седи човешка фигура, облечена, в бяла копринена дреха.

Сигурно беше тайнствената девойка, която видя преди десетина дни.

Дави поведе коня си към крепостта и свали шапка за поздрав.

— Не бой се, девойко. Аз съм офицер от английската армия. Готов съм да ви покровителствувам.

Като чу тези думи, произнесени на английски език, който поручикът говореше вече свободно, девойката стана и се наведе над площадката на крепостта.

Тя протегна ръце към смелия офицер, като че искаше да му каже, че го заплашва голяма опасност, и промълви:

— Вие ли сте ловецът, когото видях да минава преди няколко дни?

Гласът й беше сладък, мелодичен, но толкова тъжен, че офицерът се изненада.

— Познавате ли ме? — попита той.

— Да, поручик! — отговори девойката.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

Девойката направи знак, който поручикът не разбра, после му посочи гората.

— Сама ли сте? — попита офицерът.

— Сама, но всеки момент може да се появи някой. Ако ви е мил животът, бягайте, господине.

— Един английски офицер няма страх от афридите — отговори Жам Дави. — Още повече, че никой не би посмял да ме пипне.

— Мурдак е страшен.

— Мурдак! — извика поручикът. — Той е моят домакин! Каква чаша ми е дал да изпия този хитрец? Колко съм лековерен. Предупредиха ме, но аз не повярвах. Възможна ли е такава подлост?

— Заминете — добави девойката. — Може да пристигнат всяка минута.

— Кои?

— Тези, които са определени да ме пазят. А след това да ме убият.

— Вас? Да ви убият? Коя сте вие?

— Една Мериах. Бягайте!

И тя направи на поручика нов, по-заповеднически знак и изчезна.

Жам Дави не беше малодушен, но не желаеше да се излага на опасност. Разбрал, че е застрашен, той възседна коня си, нарами пушката и пое пътя за селото, твърдо решен да разгадае тайната.

— Мериах! — повтаряше офицерът. — Какво може да бъде това? Защо задържат тази девойка като вещица или като опасна магьосница? Ще успея да разбуля тайната и не ще позволя да я убият.

Когато стигна жилището на главатаря, той намери Мурдак седнал в градината. Изглежда, Мурдак очакваше завръщането на поручика, въпреки че наближаваше да съмне.

— Откъде идвате? — запита го той, като го гледаше накриво.

— Не ми се спеше — отговори поручикът. — Отидох в гората да се разходя.

— Да, нощта беше хубава — каза Мурдак с иронична усмивка. — Забравих да ви предупредя, че е опасно да ходите сам в планината, където пантерите още не са изчезнали.

— Не се страхувам от дивите зверове — отговори Жам Дави, преструвайки се, че не разбира иронията на главатаря. — Но искам да ви попитам нещо.