Читать «Загадъчни ухания» онлайн - страница 31

Помещението бе облицовано с орехов фурнир, също като библиотеката в дома на Роби в Париж. Стените бяха обрамчени от изящно изработени стъклени шкафове. Той погледна към една от витрините, зад която бяха подредени сребърни и златни бокали. Всички бяха с формата на човешко лице, инкрустирани с твърде реалистични стъклени очи. В друга витрина се съхраняваше позлатена клетка за птици с бронзово дръвче и птички от тюркоаз, оникс, малахит и аметист, накацали по нефритените листа. Изглеждаха толкова живи, сякаш всеки момент щяха да литнат. В трети шкаф бяха натъпкани човешки и маймунски черепи, скелети на птици и гризачи, препарирани гущери и змии. В четвърти имаше само яйца: от миниатюрни небесносини яйчица от червеношийки до гигантски от щраус.

— Обожавам тези wunderkammers — каза Грифин. — Шкафове, пълни с любопитни предмети, излезли на мода през XVII в., когато хората били обсебени от темите за неизбежната смърт и мимолетността на живота. Колекционирането било проява на бунт. Предмети като тези доказвали, че някои неща могат да просъществуват много дълго. След двеста години поддръжниците на теорията за прераждането, като Талмадж и останалите членове на клуба „Феникс“, видели в тях пример за безкрайния, повтарящ се цикъл на живота и смъртта. — Грифин посочи към шкаф в ъгъла. — Ела да видиш.

Роби се приближи и видя, че е изработен от кехлибар — втвърдената смола, капала по кората на дървета преди три милиона години. Материалът сияеше като тлееш огън.

— Вълшебно — промълви Грифин.

Той отваряше едно по едно безупречно изработените чекмеджета, съдържащи безценна колекция от парчета кехлибар с уловени в тях за вечни времена насекоми и земноводни. Изглеждаха живи, готови да се размърдат всеки момент — от най-дребната буболечка до големия паяк, застинал, все едно чака насекомо да попадне в паяжината му.

— А това е гвоздеят на програмата — заяви Грифин и отвори най-долното чекмедже.

Всяко от десетината отделения бе застлано с кафяво като шоколад кадифе и беше вдлъбнато в средата. Във всяко от улейчетата, с изключение на последното, лежеше кристално флаконче с капачка от кехлибар и сребро. Стъклениците бяха пълни с летлива течност. Парфюм, сгъстявал се повече от сто години.

— Може ли да помириша?

— Разбира се.

Роби взе първия флакон, отвъртя капачката и подуши. Ароматът беше основен, праисторически. Силен дъх на тамян и — помириса отново — смесен с пореч, смола от сторакс и смирна.

За миг не успя да си поеме въздух. Уханието бе почти мъчително.

— Какво знаеш за тези парфюми?

— Плод на експеримент, финансиран от основателите на клуба „Феникс“, които неуморно търсели легендарните реликви на спомените. Една от тях уж била аромат, който спомагал за навлизане в дълбоко състояние на медитация.