Читать «Загадъчни ухания» онлайн - страница 23

Дзи излизаше от традиционния стил, като използваше печати. По принцип щампите от тези гравирани блокчета съдържат инициалите на художника и се изобразяват с червено мастило или цинобър. Дзи прибягваше до печатите, за да изпраща послания. През годините бе издялкал стотици блокчета, върху които гравираше изобразителни елементи от природни мотиви като листа, цветя, облаци и луни, до човешки форми, лица, длани, устни, очи, ръце и крака.

Работата на младия калиграф бе скъпа, сложна и изящна. И с всяка картина рискуваше живота си. Защото скрита във всеки печат имаше една нащърбена линия: светкавица. Вторият му подпис. Послание към всеки, който знаеше какво да търси, послание, че е жив.

Въпреки усилията му, дори в медитативното състояние, в което бе навлязъл, се прокрадна образът на горящия монах. Дзи рядко губеше контрол по този начин. Опита да пропъди мислите, да успокои съзнанието си и отново да се потопи във водовъртежа на черното мастило. Обикновено, когато рисуваше, се чувстваше напълно свободен. Но не и днес. Днес бремето на трагичната жестокост беше твърде тежко.

Делеше ателието с много други художници и беше свикнал някой непрекъснато да влиза и излиза. Затова, когато вратата се отвори и чу два чифта стъпки, Дзи не вдигна глава. Ще види кой е след малко. Довърши извитата линия с тържествен замах и чак когато чу името си, се дръпна назад със сковано от ужас сърце. Позна гласа на Лу Чун. Очакваше срещата по някое време следващата седмица, но нямаше представа, че ще е още тази вечер.

— Докато вечеряхме с професор Ву — кимна Лу Чун към спътника си, — той ми разказа прекрасни неща за последните ти творби. — Лу Чун се приближи, наведе се през рамото му и погледна недовършената картина. — И виждам защо.

Чун непрекъснато ядеше, дъвчеше и преглъщаше, при което издаваше мляскащи звуци. Както обикновено, сега жвакаше бонбон и на Дзи му се повдигна.

Изненадващите посещения на шишкавия чиновник с бебешко лице винаги бяха неприятни, но сегашното му идване бе особено тревожно, защото се появи непосредствено след като Дзи бе гледал нелегалните кадри в интернет.

— Благодаря — промърмори Дзи резервирано и с почтително сведени очи, както отдавна бе научил, че трябва.

— Искаш ли? — попита Чун и му подаде бонбон, увит в ядлива хартия. — Любимите ти. Оризови бонбони.

Дзи взе отвратителния бонбон и го остави на масата.

— Ще си го запазя за после. Не обичам да ям, докато работя.

Като малък в сиропиталището в покрайнините на Пекин Дзи имаше много учители. Те му преподаваха математика, история, география, литература, точни и хуманитарни науки, рисуване и цигулка. Лу Чун беше друг вид учител. От шестгодишен беше поел Дзи и в продължение на шест години всеки ден провеждаше с него индивидуални уроци, наречени „морално обучение“, което включваше етика, но наблягаше на родината, партията и народа. Часовете започваха с десет минути музика и завършваха с похвала за Дзи и оризов бонбон за награда.

В мига, в който бръкваше в кесийката с лакомства, Дзи винаги го обземаше страх. Изпитваше необяснимото чувство, че ще остане без пръсти; те ще се счупят и Чун ще дръпне кесийката, преди Дзи да извади ръка от нея.