Читать «Загадъчни ухания» онлайн - страница 17

Преди изобщо не се караха, но това се промени през последните няколко месеца. Жаки не бе забравила спора им по телефона преди три дни — най-сериозната им кавга до момента. Наблюдаваше брат си, чието присъствие изпълваше малкото помещение. По застиналата на устните му усмивка разбра, че той няма намерение повече да се карат. Изглежда, искрено се радваше да я види.

Тя го изчака да каже нещо, но като баща им, Роби често предпочиташе да общува с жестове вместо с думи. Това понякога я дразнеше толкова, колкото бе дразнило и майка й. Жаки погледна към мраморната пейка. Привидението бе изчезнало. Роби ли го бе прогонил? Пак се обърна към брат си.

Преди Жаки ненавиждаше факта, че от двама им тя бе просто хубавка, а Роби бе истински красавец. Имаха подобни черти, но неговите бяха твърде изящни за мъж, а нейните, мислеше си тя, бяха прекалено груби за жена. Когато го гледаше, сякаш се взираше в мистериозно огледало и виждаше друга своя версия. Според нея именно андрогенният им вид ги правеше по-близки от повечето братя и сестри. Това, както и общата им трагедия.

— Изненадана съм, че дойде — изрече Жаки най-накрая. Вместо да е доволна, че Роби е тук, тя се дразнеше заради предишните случаи, в които я бе оставял да идва сама. — Нали все повтаряш, че не бива да отбелязваме годишнините от чиято и да било смърт? Че дори не вярваш, че мама е мъртва?

— Жаки, наясно съм, че мама е мъртва. Осъзнавам го, естествено. Но вярвам… сигурен съм… че духът й е жив и никога няма да умре.

— Очарователна мисъл — не сдържа тя сарказма си. — Сигурно е голяма утеха да си с толкова позитивна нагласа.

В продължение на няколко секунди той се взираше в очите й и се опитваше да й каже нещо, което тя не разбра. После отиде до нея, наведе глава и я целуна нежно по челото.

— Реших да ти правя компания. Този ден винаги е тъжен, нали?

Жаки затвори очи. Присъствието на брат й й донесе облекчение. Тя хвана ръката му и я стисна. Трудно е дълго да се сърдиш на Роби.

— Добре ли си? — попита я той.

Каза го на френски и Жаки автоматично отговори на същия език. Говореха свободно и двата езика — майка им бе американка, а баща им французин — но Жаки предпочиташе английския, а брат й — френския. За добро или, по-скоро, лошо, тя приличаше на майка им, а той на баща им.

— Добре съм.

Никога не му бе доверила, че чува гласа на майка си, макар през по-голямата част от живота си да бе споделяла почти всичко с него. Бяха толкова различни, но помежду им съществуваше дълбока, отчаяна връзка, както често се случваше при деца, чиито родители имаха сериозни проблеми.

Роби отново килна глава и Жаки видя съмнението в очите му. Не й бе повярвал, но нямаше да я притиска. Не бе в характера на брат й да разпитва. Той бе търпеливият. Спокойният. Детето, което никога не възразяваше.

Поне доскоро.

Жаки бе на четиринайсет, а Роби на единайсет, когато Одри умря. Следващата година бе годината на кошмарите, когато виденията се влошиха и я водеха от лекар на лекар, един заявяваше, че има халюцинации, друг — че е болна от шизофрения. Накрая я пратиха в клиника в Швейцария, където състоянието й се подобри и още година след това излезе от там почти напълно възстановена. На петнайсетгодишна възраст замина за Америка да живее със сестрата на майка си и съпруга й, а Роби остана в Париж при баща им. Всяко лято братът и сестрата отиваха в Грас, в Южна Франция, и прекарваха заедно три месеца в дома на баба си, където подновяваха близостта си.