Читать «Загадъчни ухания» онлайн - страница 13
М Дж. Роуз
Тогава Жаки беше четиринайсетгодишна, но дори и сега щеше да се наложи да проверява някои от думите в речника. На снимката се виждаше нареченото на медицински език леко намаляване в обема на фронталното бяло мозъчно вещество — областта, в която понякога се откриват данни за наличие на душевни заболявания. Доказателство, че не развинтеното й въображение я караше да се чувства луда, а физическо отклонение, което лекарите установиха, макар да не бяха в състояние да предложат сигурно лечение.
Дългосрочната прогноза за положението на пациента била неясна. Заболяването можело да не се влоши повече, но било възможно да развие още по-тежки симптоми на биполярно разстройство. Лекарят препоръчвал незабавна терапия при психолог, съпроводена с медикаментозно лечение за душевноболни, за да види дали така ще се облекчат симптомите й.
Жаки скъса целофана и го смачка със силен шум, но недостатъчно мощен, та да заглуши гласа на майка й.
„Знам, че това те разстройва, скъпа, и съжалявам.“
Жаки сложи клонките в урната под витража на западната стена и ароматът им се разнесе из гробницата. По принцип предпочиташе по-смътни, дървесни миризми, острия дъх на подправки и мускус, на мъх и черен пипер с лека нотка на роза. Но тези сладко ухаещи цветчета бяха любимите на майка й и затова носеше именно тях година след година и позволяваше те да й напомнят за всичко, което й липсваше.
Небето притъмня и по стъклата изведнъж забарабани силен дъжд. Клекналата пред урната Жаки седна на петите си и се заслуша в капките, удрящи по покрива и прозорците. По принцип, след като свършеше нещо, нямаше търпение да се заеме със следващия си ангажимент. Да смени гледката. Да не се задържа на едно място. Само и само да избегне скуката, която водеше до нежелани размисли.
Но тук, в криптата, веднъж годишно Жаки изпитваше извратено облекчение да се остави на страха, скръбта и разочарованията. Тук, в тази бездна, сред тъжната синкава светлина, можеше просто да поседи и да се тревожи, вместо да си придава безразличен вид. Можеше да си позволи отново да има видения. Да се страхува от тях, без да се бори да ги пропъди. Само веднъж годишно. Единствено тук.
„Когато бях малка, вярвах, че тази светлина е мостът, който ми позволява да минавам между света на живите и владенията на мъртвите.“
Жаки почти усещаше как майка й я гали по главата, докато й шептеше тихо, както когато някога я приспиваше. Затвори очи. Фученето на бурята запълни тишината, докато Одри не заговори отново:
„Това представлява за нас, нали, миличка? Мост?“
Жаки не отговори. Не можеше. Заслуша се да чуе какво ще каже майка й сега, но чу само дъжда и изскърцването на панти, когато масивната врата от ковано желязо и стъкло се отвори. Тя се обърна и я блъсна порив влажен студен вятър. Съзря сянка на мъж и за миг не бе сигурна дали и той не е привидение.
Три
Младият монах сведе за миг глава, сякаш за молитва, и запали кибритена клечка. Стоеше неподвижно и спокойно с блажено изражение — миг на пълен душевен покой. Изражението му почти не се промени дори когато поднесе запалената клечка към церемониалната си роба, напоена с керосин. Обгърнаха го пламъци в същия цвят като шафранената му риза.
