Читать «Загадката на Марголия» онлайн - страница 191

Не беше повече от следа. Обектът беше твърде малък, за да може да се различи.

— Може да е голяма риба — каза Алекс. Опитах се да получа по-добро изображение, но само го размазах.

Алекс изруга.

Дойде потвърждение от „Гонзалес“, който вече можеше да използва телескопите си. Никога няма да забравя първите думи на Бранков:

— Господи, Алекс, те са живи там долу.

35

Човешкото съществуване е осеяно със загадки: тясната област на нашия опит е малък остров сред безбрежно море. И за да усложним загадката: областта на нашия земен опит не е само остров сред безкрайното пространство, но и сред безкрайното време. Миналото и бъдещето са еднакво скрити за нас: не знаем нито началото на съществуващото, нито крайното му предназначение.

Джон Стюърт Мил, „Три есета върху религията“, 1874 година по земния календар

Кой би предположил?

Сензорите и телескопите на „Гонзалес“ се насочиха към повърхността на планетата и образите от тях бяха предадени на „Лотос“. Градове. Мостове и магистрали. Нещо като влак минаваше над каньон. Стори ми се, че забелязах летателни машини.

Бранков се обади отново:

— Има електронен облак. Те разговарят!

Чухме радостните възгласи край него.

Не знам как да опиша радостта ни в онзи миг. Тя почти заличи неприятните спомени отпреди няколко часа. Беше прекрасно. Поздравих Алекс, целунах го и се потопих в магията на мига с надеждата, че никога няма да свърши.

Нова вълна от вести достигна до нас. На „Гонзалес“ бяха уловили видеосигнали, музика, гласове. Опитах се да засека част от тях с оборудването на яхтата. Небето беше изпълнено с трафик.

Алекс беше в екстаз. Шара беше смаяна.

— Били са изолирани тук за повече от половината време на записаната история — мърмореше си тя. — Не е за вярване. — А лицето й буквално грееше.

Няколко часа по-късно „Гонзалес“ се приближи достатъчно, за да се прехвърлим на него и да получим здрави ръкостискания и потупвания по гърба. Вземете си питие. Как изобщо се досетихме? Имат сателити! Погледнете това: игра с топка, с три отбора на терена. От колко време казвате, че са тук?

Образите се появяваха и сменяха на мониторите. Част от тях бяха препредавани на Службата за проучвания.

Алекс изглеждаше по-щастлив от всякога. Приемаше поздравления от всички. Ние с Шара бяхме целунати от всеки мъж на борда. Не че се правеха на интересни, но какво толкова. Да не би всеки ден да се случва нещо подобно?

Очите на Шара блестяха. Когато вълнението се поуталожи, тя ме похвали:

— Добре се справи, Чейс.

— Всъщност заслугата е на Алекс — отвърнах. — Аз щях да се откажа много отдавна.

— Права си. Но и ти заслужаваш голяма част от признанието, приятелко — усмихна се тя.

Тези първи минути бяха изпълнени с образи: кула — вероятно беше част от мрежа за радиопредаване, плаж, претъпкан с хора, парк с фонтани, широки ливади и деца.

— Поне едно научихме със сигурност — заговори един от изследователите. — И то е, че сме издръжливи малки маймуни. Не се предаваме лесно.

Бранков сияеше.

— Най-голямото откритие в човешката история — заяви той. Всички вдигнаха наздравица за Алекс, за марголианците, за Шара и накрая за мен. Докато пиша тези думи, на стената вдясно от мен виси снимка от този славен миг.