Читать «Загадката на Марголия» онлайн - страница 189

— Не виждам каква разлика би имало — рече тя. — Не биха могли да оцелеят през преходния период. Но е бил добър опит.

Алекс отново попита за наземните условия след изтръгването на света от орбитата му.

— Вероятно големите земни животни не са оцелели — поде Шара. — След първоначалното сътресение планетарното въртене се променило и Балфур е била прихваната от кафявото джудже. Това поставило началото на всичко останало: турбулентни океани, свръхзвукови урагани, вулканични изригвания, каквото се сетиш.

— И това е продължило?

— Четирийсет години. Може би петдесет. Или повече. Не е от моята специалност, но предполагам, че е продължило твърде дълго, за да оцелеят.

— Сега тук изглежда спокойно — обадих се.

Синя вода, облаци, речни долини. Дори джунглите изглеждаха примамливо.

— На точното разстояние от джуджето е — каза Шара.

— За да има нормална земна температура?

— Да. На слънчевата страна, разбира се. Обратната ще е доста студена.

— Толкова, че да замръзнат океаните?

— Не знам.

Облаците бяха бели и перести, но оцветени от червеникавия блясък на псевдослънцето. Бурите, които бяхме видели през сензорите, вилнееха над огромния океан. По някои от по-високите върхове имаше сняг.

— Беше права за джунглата — каза Алекс. Тя, изглежда, се разпростираше и на двата континента.

„Лотос“ хабеше твърде много гориво. Алекс беше нетърпелив да стигне до Балфур, затова се движехме с доста голяма скорост.

— Ще използвам планетата, за да ни забави — казах. — Ще обиколим около три четвърти от орбитата. Повечето време ще летим над студената страна. Съжалявам за това, но не мога да направя друго.

— Добре — съгласи се Алекс. — А после?

— Ще минем под ъгъл, който ще ни позволи да застанем в орбита около джуджето. Когато убием скоростта, ще се върнем тук. По-малко напрежение за нас и ще икономисаме гориво.

Алекс погледна с копнеж извивките на света и каза:

— Ще ми се да имахме совалка.

— „Гонзалес“ сигурно има.

Шара се засмя.

— Сигурна съм, че Емил ще се радва да дойде с теб.

Бяхме в орбита около кафявото джудже, когато „Гонзалес“ се свърза с нас и ни съобщи, че е наблизо.

— Какво е това? — попита Бранков, загледан в червеното небесно тяло. — Това ли е изненадата, която ни обещахте?

— Да — потвърди Алекс. — Това е. Или поне част от нея.

— А останалото?

— Не съм сигурен къде си в момента, Емил. Виждаш ли синята планета, която обикаля около него?

— Не. — Отговорът дойде след повече от минута. Значи „Гонзалес“ все още беше доста далече. Емил носеше яке „Берон“ — един от онези сковани модели с джобове навсякъде. — Има ли синя планета там някъде?

Не бях сигурна дали пита нас, или пилота.

— В орбита около джуджето — отвърна Алекс. — Жив свят.

— Нали не се шегуваш?

— Никак даже.

— Добре. Това е интересно. Но какво общо има с нас?

— Някога е била в системата Тинидиум.

Бранков се усмихна. Това беше широка усмивка, тип „кога ще празнуваме“.

Няколко часа по-късно застанахме в екваториална орбита около Балфур. Минахме над тъмната страна, но не можахме да видим нищо, освен вода и суша.

Наблюдавахме изгрева на слънцето и преминахме терминатора към дневната светлина. Това беше първият ни спокоен поглед към света. Алекс се залепи за илюминатора, а Шара наблюдаваше мониторите. И двамата реагираха едновременно, Алекс вдигна юмрук, а Шара развълнувано ме извика да погледна.