Читать «Загадката на Марголия» онлайн - страница 192

Намерихме още градове. Всички бяха разположени покрай терминатора, където климатът бе най-благоприятен. Някои имаха високи иглоподобни кули, като Града върху зъберите, както го нарекохме. Други имаха огромни паркове, а два се бяха разпрострели сякаш без всякакъв план. Един приличаше на голямо колело. На всяко от тези места обитателите бяха изтласкали джунглата и буквално я бяха отделили със стени.

Видяхме множество летателни машини.

И слушахме радиоизлъчвания.

— Не мога да разбера неща — раздразни се Бранков. — Дали знаят, че сме тук?

Изкуственият интелект получи задачата да се научи да превежда.

Бранков се беше променил. Официалността и резервираността му бяха изчезнали. Беше станал открит, изпълнен с ентусиазъм. Обичаше работата си. Обичаше да е на мястото на събитието. Обичаше обяда си. Не съм сигурна, че съм виждала друг да запазва така дълго толкова високо ниво на еуфория. Първата вечер той се опита да вкара Шара в леглото си. Тя му отказа и той си опита късмета с мен.

— Така ще го отпразнуваме — каза ми той. — И ще направим преживяването незабравимо.

Сякаш вече не беше. Докато чакаше отговора ми, добави:

— Това е миг, в който всичко изглежда възможно.

Като цяло, беше вълшебно време.

Започна спор дали е уместно да посетим братовчедите си на Балфур.

— Те са чужда култура — твърдеше един от специалистите на Бранков. — Няма значение, че са хора. Трябва да ги оставим на мира, за да се развиват, както решат, да извървят самостоятелно пътя си.

Аз не бях поканена на обсъждането, но все пак си казах мнението. Изтъкнах, че да отидем да кажем „здравейте“ на хора, които си нямат и представа кои сме или какво искаме, може да се окаже опасно.

— Може да ни уцелят с ракета — посочих. — Били са сами доста време. Може да се изнервят от странници, които се спускат от небето.

Алекс направи решаващото изказване.

— Мястото им не е тук. Така ще останат изолирани. Не могат да видят други светове. Вероятно не знаят откъде са дошли. Може би мислят, че са родом от Балфур. Оставете ги, и те ще си останат завинаги тук.

Една висока, атлетична жена каза, че трябва да се спуснем. Беше археолог, но съм й забравила името. Заяви, че изцяло подкрепя начинанието. От какво се бояхме? За Бога, беше достатъчно да се погледнат образите. Деца в парковете, хора по улиците. Те очевидно не бяха варвари.

Зачудих се дали земните кръвожадни правителства през вековете са си поставяли за цел да държат всички вън от парковете и улиците, но не казах нищо.

Археоложката успя да накара всички мъже да се почувстват като страхливци, така че в крайна сметка решиха, че техен кристално ясен дълг е да известят за присъствието ни. Щяхме да опитаме, какво толкова.

Дори Алекс, който обикновено е по-проницателен от повечето хора, се съгласи да установи контакта.

Така че организирахме мисия. На Бранков буквално му течаха лигите при мисълта, че може да се спусне насред моравата на някой градски парк, да излезе и да каже „здрасти“. Археоложката говореше така, сякаш щеше да £ има група посрещачи и приветстваща тълпа.